Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
Телефонът в микробуса иззвъня и Грейди го грабна. Обаждаше се Гил Грийн от хотелската си стая в центъра на града.
— Какво става? — попита той.
— Още са там. Ще се обадя, когато тръгнат.
— В „Риц“ ли са?
— Да.
— Чудя се какво правят там. Няма логика.
— Да. — Грейди се опитваше да го разкара. В същия миг сателитното проследяване се включи. — Движат се. Трябва да тръгвам.
Той затвори и потропа на задната врата, за да повика Денистън. След няколко секунди Изненадата скочи в микробуса.
— Насочват се към Стоктън — каза Хънт на шофьора, който включи на скорост. — Свържи се с Лари Уайт и му кажи, че тръгваме.
Денистън взе микрофона и изпълни разпореждането.
В микробуса на бившите командоси от „Делта Форс“ единият снайперист караше, а другият държеше пушка. С белезници на ръце, Томи седеше срещу Джо и гледаше в безизразните, студени очи на брат си. Биано и Виктория бяха в жълто-кафявия линкълн зад тях с Рио, Морския и Пехотинеца.
— Трябва да ме изслушаш, Джо — каза Томи.
Брат му не отговори.
— Ние притежаваме шибана петролна компания. Това е най-голямата стратиграфска моноклинала в Северното полукълбо. Купих я за двама ни. Разбрах за нея от онези двама типа, които направиха удар в казиното на Бахамските острови. Възрастният е физик, а по-младият — геолог. Работили са за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Престани да гледаш през мен и слушай какво ти говоря.
Но Джо Рина мълчеше.
— Те са открили онези огромни петролни залежи. Говоря за двайсет и пет декара, Джо. Знам, че това не означава нищо за теб, но размерите са нечувани. Двамата учени са доказали наличието на кладенеца и…
— Купил си компанията? — прекъсна го Джо. — Това ли е историята ти? Но парите са още в колата ти. Мислиш ме за глупак, така ли?
— Не знам какво е станало. Сигурно са…
— Защо се мотаеш с Виктория Харт? Тя се опита да ме напъха в затвора за опит за убийство. Трябваше да очистим трима човека, за да се отървем от нея. И сега я заварвам в хотелската ти стая да те нарича „миличък“. Повдига ми се от теб.
— Тя беше гримирана, Джо. Не я познах. Правеше се на Лора Луна, финансов директор на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Линуд Лейси, президентът на компанията, получи сърдечен удар и… Слушай, знам, че всичко това звучи глупаво… но ме изслушай и ще…
— Знаеш ли защо престанах да убивам хора и оставих това на теб?
— Слушай, Джо, цялата шибана работа… Всичко ще ти обясня.
— Причината, поради която се отказах от убийствата, беше, че не можех да понасям хленченето на умиращите. Бил си човек, затова недей да хленчиш. Не че спомените вече ме интересуват… но защо не ми помогнеш и не спреш? Ти си история. Разочароваща част от моето минало.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Джо?
— Единствената причина, поради която още не съм те очистил, е коприненият ми костюм. От това разстояние ще се изцапам с кръвта ти.
Томи погледна в очите на брат си и видя студена яснота. Разбра, че брат му не се шегува.
— Джо, моля те… изслушай ме…
Но Джо зареди пистолета и стреля. Шофьорът подскочи и едва не изкара микробуса извън пътя. Куршумът прониза гърдите на Томи, пробивайки белия дроб. Той се преви на две и падна на коленете на Джо, разпръсквайки кръв по черния му копринен костюм.
— Глупак — каза Джо и блъсна втрещения си, кървящ брат. — А сега млъквай, чу ли? Не искам да те слушам повече.
Спряха пред входа на „Президио“. Рио паркира линкълна пред микробуса, слезе и отвори портите на старата запустяла военна база. Пространството заемаше пет хиляди декара превъзходна крайбрежна земя и по-рано беше военен команден център на осем щата. Сетне я затвориха поради съкращенията в бюджета. Мястото беше великолепно. Дървените сгради бяха построени в архитектурния стил от началото на века и имаха големи прозорци, гледащи към моста „Голдън Гейт“. Рио отвори портите и застана встрани, докато двете коли влязоха. Качи се в линкълна и потеглиха по булевард „Президио“. Минаха покрай запустялата военна клиника с ниски стрехи и наклонен покрив и щаба. Завиха наляво по булевард „Аргуело“ и се отправиха към възвишенията, оставяйки зад себе си базата и светлините на пътя. Подкараха на юг по стария изровен път и се изкачиха по гористия хълм, където Рио и хората му се бяха обучавали преди години.