Както обикновено, придремвам за кратко. Сънят ми е неспокоен и накъсан, така че не съм сигурен дали изобщо съм спал. Имам толкова много за вършене, че се наливам с лошо кафе и зяпам телевизия много преди изгрев-слънце. Накрая си вземам душ, обличам се, натоварвам пакетите от предишната нощ в колата и поемам по празните улици на Маями, за да намеря къде да закуся. В девет Хасан шумно влиза в кафенето с кафява хартиена торба, все едно е пазарувал от магазина. Пъхваме се в едно сепаре, поръчваме си кафе и броим, криейки се от сервитьорката. Неговата работа е по-лесна от моята. Той гали петте кюлчета, преди да ги пусне във вътрешния джоб на намачкания си блейзер. Аз бръквам в кафявата торба и се мъча да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти, по десет в пачка.
— Всичко е тук — уверява ме той, озъртайки се за сервитьорката. — Шейсет и една хиляди долара.
След като сам се уверявам, затварям торбата и се мъча да се насладя на кафето. Той си тръгва двайсет минути след като е дошъл. Аз изчаквам малко, после се насочвам към вратата. Нервно очаквам да ме нападне някой спецотряд, докато вървя към колата си. Задържам двайсет и една хиляди долара за пътуването и пъхвам другите пачки в двете останали кутии за игра на табла. В бюрото на куриерската фирма „ФедЕкс“ изчаквам реда си с пет пакета, приготвени предишната вечер, и наблюдавам внимателно клиентите пред себе си. Когато идва моят ред, служителката проверява попълнените формуляри и небрежно пита:
— Какво има вътре?
— Кухненски съдове, няколко книги, нищо особено ценно, което да си струва да застраховам — отговарям със старателно репетираните си реплики. — Имам къща в Антигуа. Само малко я постягам.
Тя кимва, като че ли истински се интересува от плановете ми.
За стандартна доставка, която гарантирано пристига за три дни, искат триста и десет долара, които плащам с предплатена кредитна карта. Излизам от фоайето, след като съм оставил златото в куриерската фирма, и си поемам дълбоко въздух. Надявам се нещата да се развият по възможно най-добрия начин. С помощта на джипиеса на автомобила под наем намирам бюрото на „Ю Пи Ес“ и правя същото. Връщам се до „Палмето Тръст“, където ми е нужен един час да се добера до сейфа си. Прибирам вътре останалите пари и четири кюлчета злато.
Известно време търся офиса на „Ди Ейч Ел“ из международното летище на Маями, но накрая го намирам и изпращам още няколко пратки. След това се разделям с шевролета в бюрото на „Авис“ и вземам такси до сектора за частни полети, далече от основния терминал. Тук има хангари за частни самолети, чартърни компании, авиаторски школи и шофьорът ми се изгубва, докато безуспешно търсим фирма с името „Маритайм Авиейшън“. Трябва им по-голяма табела, понеже сегашната трудно можеш да забележиш от най-близката улица. Изкушавам се дали да не го съобщя гневно на служителката, когато прекрачвам прага. Все пак успявам да си прехапя езика и да се успокоя.
Нито аз, нито багажът ми минаваме през скенер. Допускам, че терминалите за частни самолети не са оборудвани с такива машини. Очаквам да мина през скенер, когато пристигна в Антигуа, затова залагам на сигурно. Имам около трийсет хиляди долара в брой, по-голяма част от които са скрити в багажа ми, а ако започнат да ровят и се престараят, ще се правя на глупав и ще платя глобата. Изкушавах се дали да не се опитам да вкарам тайно едно-две кюлчета, колкото да проверя дали е възможно, но рискът е по-голям от ползата.
