Драконът
- Автор: Кристенсен Том
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9786191610433
- Переводчик: Василена Старирадева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Драконът». Краткое содержание книги:
В Норвегия от затвора е освободен финансистът Йоаким Жаклин. Полицията следи всяка негова стъпка, непознати го подслушват със супермодерна апаратура, а журналисти искат да разберат защо е предпочел да отиде в затвора, но да мълчи по време на съдебния процес по обвинение в крупни финансови престъпления. Той обаче сега иска само едно – да си върне сина, който се е отчуждил от него през времето, прекарано в затвора.
Междувременно високо в политическата власт един министър се кани да приема поздравления за добре свършената си работа по време на кризисна ситуация в чужбина, ала това, което не му дава мира, е мисълта: Никой не бива да разбере за операция Дракон !
Но Далайла, Йоаким и едно петнадесетгодишно момче, в чиито pъце попада дипломатическо куфарче с особено важна информация, са на път да променят всичко.
След шеметна кариера в банковата сфера, индустриалния мениджмънт и международното финансово консултиране Том Кристенсен се превръща в един от най-популярните норвежки автори в криминалния жанр. Най-успешните му трилъри са Дракона и, Царството на мъртвите. Носител е на наградата Ривертон за най-добър криминален роман.
Ингер и Хенрик седяха и ги гледаха.
– Мамка му! – Мартин се опита да се отскубне от здравата хватка. – Някой може да ме види.
Приближиха се до първия блок.
Мартин още повече се паникьоса.
– Без игрички. Ти обеща!
Йоаким видя, че пишеше "С1" над първия вход. Той задърпа Мартин натам – под козирката над входната врата.
Лампата за външното осветление беше включена.
Йоаким се приведе към него.
– Истината ли ми каза, Мартин?
– Да, по дяволите – хълцаше младежът.
– И няма нещо, което да криеш от мен?
– Не!
– Аз ти вярвам.
Гримасите от страх по лицето на Мартин изчезнаха, той погледна нагоре към добре осветеното лице на Йоаким.
– Слушай ме – призова го Йоаким. – Чуваш ли?
– Да.
– Сега ще се прибереш.
– Няма!
– Ще го направиш.
– Няма, по дяволите, няма, по дяволите. Няма, по дяволите!
– Чуй ме, Мартин. – Йоаким го държеше много здраво. – Те са уплашени до смърт. Нямат и представа къде си.
– Недей да го правиш. Аз... – Той погледна към Йоаким със стиснати устни.
– Ще се прибереш у дома, Мартин, не може и дума да става. Какъв е адресът ти?
Мартин силно разтърси глава.
– Кажи ми къде живееш. В кой вход си? Тук? С1?
Мартин се опита да се откъсне от хватката, но не успя.
Беше здраво хванат.
– Добре, в такъв случай ще позвъня на този-онзи наоколо. Те сигурно те познават. – Йоаким се обърна към таблото със звънци зад гърба си.
Точно в момента, в който се обръщаше, Мартин заби ходила и се задърпа с все сила. Това беше именно онзи малък момент, от който имаше нужда – когато Йоаким не обръщаше внимание и ръцете на младежа се изплъзнаха от хватката на мъжа.
Мартин зави на една страна и се затича колкото го държаха краката, побягна през поляната.
Йоаким се втурна след него, но кракът му се подхлъзна от ръба на десетсантиметровия бордюр, върху който стоеше, и той си удари едното коляно в асфалта. Йоаким изруга, докато се изправяше. След това хукна след Мартин.
Мартин не може да бе спечелил повече от 30-40 метра преднина. Момчето тичаше като обезумяло, заобиколи една телена ограда с простор за пране вътре, продължи по моравата, прескочи един гъст, зелен плет и в следващия миг вече беше изчезнал от поглед.
Йоаким бягаше по-бързо. Освен това този път Мартин го забавяше раницата на гърба. Когато и Йоаким стигна до зеления плет, той отново видя Мартин. Преднината беше скъсена с поне десет метра. Йоаким прескочи плета и продължи да тича.
– Мартин! Спри!
Мартин беше стигнал до висока дървена ограда, която служеше, за да спира шума.
Мартин побягна наляво, покрай дървената ограда. Веднага след това зави зад ъгъла, на около 30 метра по-напред и отново се изгуби от поглед.
Бяха нужни само няколко секунди, за да свие Йоаким зад същия този ъгъл.
Той спря и се огледа наоколо.
Мартин беше изчезнал.
Йоаким продължи да тича бързо, докато не се задъха. Сто метра по-напред се озова на асфалтирана пътека. Спря и се озърна. После се върна по обратния път и се опита да погледне дали нямаше пролука някъде по дървената ограда. Но не забеляза нито пролука, нито подвижни дъски, през които Мартин би могъл да избяга.
Йоаким извади мобилния си телефон и намери номера на Мартин. Но всичко, до което се добра, беше телефонният секретар. Когато писукащият тон се чу, мъжът каза:
– Мартин, обади ми се.
После се върна при другите двама.
100.
Мартин полежа няколко минути във високата трева от другата страна на дървената ограда. Беше се задъхал, докато се взираше към дупката, за да види дали мъжът не беше по петите му. Но него го нямаше.
Мъжът, естествено, не знаеше за дупката под оградата. Тревата беше висока както от вътрешната, така и от външната страна. Дори когато тревата беше току-що подрязана, дупката пак се забелязваше трудно. Освен това валеше и беше започнало да се стъмва. Единствено децата наоколо знаеха как най-бързо можеше да се стигне до магистралата. А Мартин беше запознат, беше си играл в махалата през целия си живот.
Мартин отново потрепери. Дрехите бяха залепнали за тялото му. Той се обърна на една страна, докато продължаваше да гледа по посока на дупката. Ако мъжът я откриеше, Мартин беше решил да пропълзи сред още по-високата трева край реката, която сега течеше бурно малко по-надолу. Но никой не минаваше през дупката.
Мартин изчака още няколко минути. След това леко се изправи.
На магистралата, само на няколко метра от него колите профучаваха бясно.