Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
Междувременно илитидът, от чиято глава бе останала само безформена кървава каша, рухна на земята, повличайки Белла след себе си. Тя с все сила сграбчи отвратителните пипала, които стърчаха от носа й, и яростно ги задърпа. Най-сетне успя да се откопчи от тях и се изправи, цялата разтреперана от погнуса.
— Нали ти казах, че това е начинът да се справиш с крадците на мисли! — тържествуващо възкликна Харкъл — планът му бе изпълнен до най-малката подробност.
— О, я млъквай! — сряза го Белла, чийто стомах още не можеше да се успокои.
После се огледа наоколо и като видя прииждащите от всички посоки врагове, сопнато добави:
— И ни изведи оттук колкото се може по-бързо!
Харкъл огорчено вдигна очи към нея — нали все пак планът му беше сработил!
Миг по-късно обидата му отстъпи място на внезапен страх — току-що бе осъзнал, че е забравил нещо. Не му бяха останали други магии, които да ги пренесат обратно до горните нива.
— Х-м-м — проточи той, чудейки се как да й обясни, че е пропуснал тази малка подробност и сега не знае как да се върнат обратно.
И двамата не скриха обзелото ги облекчение, когато джуджетата (към които междувременно се бе присъединил и Фрет) отново стегнаха редиците си и ги наобиколиха.
— Ние ще ви помогнем — обеща предводителят и благодарният отряд отново се втурна напред, по-страшен и отпреди, тъй като сега Харкъл и Белла също вземаха участие във веселбата и час по час изпращаха мълнии или огнени кълба срещу врага.
При все това, Белла се чувстваше неудобно, искаше й се изпитанието да свърши, та най-сетне всичко в тялото й да си дойде на мястото. Харкъл, който бе изучил илитидите толкова задълбочено, че надали друг магьосник от Повърхността знаеше за тях повече от него, я бе уверил, че мощните вълни от умствена енергия, с които крадците на мисли надвиват своите противници, при разпространяването си приемат конична форма и че ако успеят да се доближат достатъчно, нападението на чудовищата ще засегне само горната половина на телата им.
Ето защо двамата се бяха деформирали и макар на външен вид да изглеждаха досущ както преди, в действителност бяха разменили местата на горната и долната половина на телата си.
Харкъл не успя да сдържи доволната си усмивка, докато джуджешкият отряд си пробиваше път през вражеските редици. Наистина, магията, с чиято помощ бе успял да направи деликатното преобразуване, бе сложна, но той не съжаляваше за нито един от дългите часове, през които се бе готвил за нея — отвратената гримаса на илитидите, когато бяха проникнали във вътрешността на онова, което те смятаха за главата му, си струваше всяка една секунда, прекарана в труд.
Грохотът от рухването на мостовете и преддверията край Клисурата на Гарумн се разнесе надалече из Залите и дори отвъд техните предели, чак до черните, проходи на Подземния мрак. Колко работа очакваше джуджетата на Бруенор, ако някога отново пожелаеха да отворят източните порти!
Ала в този момент единственото, което имаше значение, бе, че настъплението на Мрачните бе спряно. Генерал Дагна и хилядата му войници можеха да вървят.
Ала накъде да поемат, питаше се каленият в безброй битки военачалник. Беше научил, че врагът е проникнал в Подземния град, ала освен това се досещаше, че западната порта на Митрил Хол е уязвима — нямаше как да бъде иначе, не и с няколкостотинте джуджета, които я охраняваха и които щяха да бъдат безсилни пред една толкова многочислена войска, каквато беше армията, нападнала източните порти. И докато тук бяха успели да се справят с неприятеля, като събориха тунелите отгоре му, то там това бе невъзможно — не им бе стигнало време да подготвят и западните коридори за срутване.
Генерал Дагна се вгледа в своите бойци — макар да бяха изморени, а мнозина от тях — ранени, те до един изгаряха от желание да се хвърлят в следващата битка, да защитават (ако се наложи и до смърт) земите на своите деди.
— Към Подземния град! — реши той най-сетне — дори ако нашествениците бяха превзели западната порта, нямаше да им бъде никак лесно да открият правилния път, не и в лабиринта от лъкатушещи тунели, които тръгваха във всички посоки.
Не, мястото на генерал Дагна и неговите войници бе в Подземния град, там, където битката вече кипеше с пълна сила.
Обикновено пътят от Клисурата на Гарумн до Подземния град би им отнел повече от половин час, дори ако тичаха дотам с все сили. Това обаче също бе предвидено — в стените, зад които минаваха комините, тръгващи от големите пещи долу, бяха отворени нови врати и именно натам се отправиха Дагна и неговите джуджета.