Един от нас
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стойчо Драгнев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Един от нас». Краткое содержание книги:
— Искам да отговориш на няколко въпроса. А след това да се разкараш. Нали ти ме проследи до Флорида?
Кимна утвърдително.
— И ме проследи, не защото си ченге, а защото ти плаща Стратън, нали?
— Не! — каза бързо Роумър. — Абсолютно не.
— Глупости! Чу ли това, Дек?
— Какво?
— Стори ми се, че скенерът издаде звук.
— Какво? Тоя е натиснал някаква сигнализация ли? — попита Дек с каменно лице.
— На мен така ми се стори.
Дек демонстративно свали предпазителя на пистолета си.
— Не съм — каза Роумър много бързо. — Вижте, господи, хора, нищо не съм бутал.
— Сигурен ли си? — попита Дек.
— Да! Честно!
— Толкова честно ли, колкото и когато каза, че не работиш за Стратън? — попитах аз.
Очите на Роумър проблеснаха. Опита се да отрече, но знаеше как стават тези неща, и че вече бях видял истината.
— Е, добре де — сви рамене той и се опита да се държи приятелски. — Аз им дадох информацията.
— И сега вършиш колекционерската работа, нали? Събираш парите от изнудванията!
— Да.
Усмихнах се.
— Видя ли? Не беше толкова трудно. Имаш ли клетъчен телефон?
Той се понамръщи, беше объркан.
— Да, разбира се.
— Това беше реторичен въпрос. Кажи ми номера.
Когато вече го беше изпял, аз свалих органайзъра от покрива на колата.
— Мерси — казах, — и за твоя информация това не скенер, а органайзер със звукозаписващи функции. Сега имам дигиталния запис на твоите признания за криминалните ти връзки с известен престъпник и съучастието ти в опит за убийство.
Натиснах няколко бутона и почаках секунда, след това му намигнах:
— А сега вече е запаметено на три места в Мрежата.
Той запремига, лицето му пребледня. Опита се да каже нещо, но се чу само някакво хъхрене. Знаеше, че е прецакан.
— Наистина ще ти се обадя скоро — казах му аз, — и ще трябва да ми помогнеш, защото нали знаеш какво може да ти се случи?
Успя само да каже:
— Да.
— Добре. Сега се разкарай!
Дек и аз се отдръпнахме, Роумър запали и бавно потегли. Едва ли вниманието му беше насочено към шофирането.
— Браво! — каза одобрително Дек. — Не ми спомена, че го записваш.
— Измислих го в последния момент.
— С този запис той е в ръцете ти за цял живот.
— Да — отвърнах му със съжаление, — ама сега ми се иска да не бях спестявал стоте долара, които трябваше да дам навремето.
Дек се намръщи:
— Какво значи това?
— Че този модел не може да записва гласове.
Дек се тръшна да спи в мига, в който влязохме у тях. Беше много късно, а и той току-що бе преминал през възможно най-странните изживявания, които човек може да си представи. Мисля, че беше съвсем естествено умът му да поиска почивка. Поседях удобно в едно от креслата, но после реших да го оставя сам. Написах му бележка, че не съм отвлечен, и излязох да се разходя.
Въздухът беше хладен и улиците навяваха онова зловещо настроение, което може да усетите единствено през малките часове, когато наоколо няма жива душа. Широките безлюдни улици ми напомняха убийството на Хамънд, което все още бе в ума ми, но Санта Моника е хиляди пъти по-привлекателна от Калвър Сити. Това е едно от местата, в което отсядаш нарочно, а не защото вече нямаш сили да продължиш. Крачех тихо по тротоара, минавах покрай блоковете един след друг и стигнах до „Палисейдс“. Ако намерите място, което не е натъпкано със странни хора, значи сте попаднали там, където можете да поседите, да погледате нощта и да поразмишлявате.
Най-накрая намерих едно местенце съвсем близо до северния край. На около петдесетина метра група млади отрепки седяха около огън, накладен на тревата, пиеха и псуваха с напразна ожесточеност. Видяха ме, че минавам, но изглежда не бяха в настроение за кавги. Кой ли пък е по това време? Неприятностите са последното нещо, от което човек има нужда. Малките часове са самотното, уязвимото време, когато всеки се връща назад до времето, когато е бил петгодишен. Иска ти се да спиш или да се сгушиш някъде край огън. Време на чудовища и ако вдигаш много шум, може да дойдат и да те намерят.
Погледах плажа долу, после вдигнах очи към морето. Опитвах се да измисля план за действие за следващия ден, но той изкристализираше бавно. Нещо във времето или в светлината ме караше да чувствам този проблем необикновено далечен — сякаш ставаше дума за живота на някакъв човек на име Хап, когото аз никога не съм срещал, но към когото бях поел определени отговорности. Почувствах, че в този момент наблюдавам света с най-благосклонно любопитство — така вероятно ни наблюдават и пришълците — и си спомних, че веднъж вече се бях чувствал по същия начин. Към осем вечерта в нощта на хилядолетието.