Лунните градини

В погледа на Татърсейл просветна благодарност. Тя вдигна вежда.

— Не си бях давала сметка, че пътният ми гардероб привлича толкова внимание.

Ток се ухили.

— Боя се, че с него дадохте повод за една широко разпространена шега във Втора. При всяка изненада — било то засада или неочакван сблъсък — врагът неизменно излиза от вашия гардероб, магьоснице.

Дужек се изсмя.

— Често съм се чудил откъде ли идва тази фраза, чувал съм я много пъти — дори от офицерите ми.

Атмосферата в трапезарията донякъде се разведри; въпреки че подмолните течения продължаваха да кипят, те като че ли останаха единствено между Татърсейл и Върховния маг. Магьосницата извръщаше поглед към Лорн всеки път, щом адюнктата отклонеше вниманието си другаде, и Ток долавяше в този поглед състрадание, от което почитта му към нея ставаше още по-голяма. На нейно място всеки поглед, който хвърляше към Лорн, щеше да е изпълнен със страх. А доколкото между Татърсейл и Тайсхрен съществуваше опасност да избухне буря, то тя като че ли бе породена от различия в мненията, подсилени от взаимно подозрение; не изглеждаше нищо лично.

Но от друга страна, прецени Ток, може би увереното присъствие на Дужек осигуряваше спокойствието на вечерта. Баща му беше говорил много пъти за Дужек, като за човек, който никога не губи чувството си за такт с безвластните или по-малко властните хора. В отношенията си с първите той никога не криеше дребните си лични слабости; а колкото до вторите, имаше безпогрешно око, с чиято помощ отрязваше личната амбиция с прецизността на хирург, махащ загнила плът, и оставяше на нейно място човек, който се отнася с доверието и искреността като с неща, дадени от само себе си.

Докато наблюдаваше търпеливото и добродушно съгласие, с което Дужек се държеше с останалите присъстващи, включително и с него самия, както и със слугите, които поднасяха блюдата, Ток бе поразен от мисълта, че мъжът пред него не се различава много от онзи, когото Ток-старши бе наричал свой приятел. И това дълбоко го впечатли, особено след като знаеше за цялата тежест, стоварена на плещите на Върховния юмрук.

Щом се разположиха обаче и бе поднесено първото блюдо, тази, която взе нещата в ръцете си, беше адюнкта Лорн. Дужек й отстъпи без дума или жест, явно убеден, че инцидентът отпреди малко е приключил, поне що се отнася до адюнктата.

Лорн се обърна към Татърсейл със същия необикновено спокоен тон.

— Магьоснице, позволете ми да изразя поздравленията си, че сте победила Хрътка на Сянката, както и за бързото ви възстановяване. Зная, че Тайсхрен ви е разпитал за този инцидент, но бих искала да чуя разказа ви пряко от вас.

Татърсейл постави бокала си на масата и сведе поглед към блюдото си, преди да срещне спокойните очи на адюнктата.