Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Отидох във френското консулство и оттам потвърдиха, че присъдата ми ще бъде отменена догодина. Още една година, и щях да видя Франция. Тук му е мястото да отбележа, че нито веднъж по време на живота ми като свободен човек във Венецуела не съм бил притесняван от френското посолство или от консулствата. Не бях и стъпвал в тези учреждения, но за сметка на това работещите там чиновници често посещаваха ресторантите и заведенията ми.

Положението ни бързо се подобри и аз отново се впуснах в бизнеса с нощните барове. Купих „Скоч клуб“ — един бар, разположен в самия център на Каракас. В продължение на няколко години се върнах към навика си да живея през нощта. Но нощите в Каракас вече не бяха същите — атмосферата беше станала доста вулгарна, липсваше бохемският дух, който й придаваше очарование. И нощните птици се бяха променили. На новите клиенти им липсваше културата и финесът на висшите класи. Гледах да стоя в самия бар колкото мога по-малко. Предпочитах да се шляя из квартала и практически прекарвах времето си по улиците. Така опознах чудесните улични хлапета на Каракас, които обикаляха по цели нощи с надеждата да припечелят няколко стотинки. Бяха невероятно изобретателни — живееха в кучешки колиби, но имаха поне въображението си. Често пъти притиснатите от мизерията родители ги експлоатираха безчовечно. И смелите хлапета излизаха на улицата, за да могат призори да донесат в бараката си сумата, която искат от тях. На възраст бяха между пет– и дванайсетгодишни. Лъскаха обувки, миеха колите на баровците или тичаха с всички сили да изпреварят портиерите на заведенията и да отворят вратата на някой богаташ, за да получат бакшиша му. Хиляди професии, хиляди мъки, хиляди хитрости, за да съберат боливар по боливар някаква сумица и да я занесат вкъщи на сутринта.