Еликсир в Ада [bg]

Шейсет и първа глава

Двете капсули

8 часа и 52 минути

Офицерът оправи униформата си и сложи фуражката си, на чиято фаланга се мъдреха кръстосани рога — емблемата на митницата в Града. Срещата протече бързо и му остана време да съблече цивилните си дрехи в кабинета и да си облече мундира. Всичко мина много добре — той предаде последната партида еликсир, никой не ги засече и те се разделиха, за да се срещнат съвсем скоро за последен път.

Направо да се чудиш колко гладко мина всичко, особено като се имаше предвид, че в момента за издирването на Изпълнителя бяха хвърлени най-опитните сили на Ада. Той се смяташе за хладнокръвен, но щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че такива операции не се отразяват на нервите му. Напоследък спеше лошо и за това не бяха виновни само нощните му дежурства и разговорите с Поръчителя. Дано Изпълнителят извадеше късмет. Ако килърът успееше да ликвидира останалите за един ден, той щеше да си отдъхне. Вярно, оставаше му да свърши още една дреболия, но той лесно щеше да се справи с нея.

Топлият въздух се стелеше в кабинета му като памук. Офицерът разкопча горното си копче. Направи го по-скоро по навик, защото в Града никой не дишаше. Усещането, че въздухът не ти достига, беше фантомно като на човек, чиито крак е ампутиран над коляното, но той дълго след това има чувството, че глезенът го боли.

Кога започна всичко това? Отдавна… Събуди се посред нощ от тихия глас, който звучеше в съзнанието му. Гласът разговаряше с него любезно и го питаше как е. „Аз съм откачил“ — беше първата му мисъл. Обзет от ужас, той се разкрещя толкова силно, че събуди съседите си. Но кошмарът се повтори и през следващата нощ. Гласът продължаваше да прониква в мислите му и да тревожи съзнанието му и си отиваше чак призори. Но той вече не крещеше.

Нощ подир нощ свикваше с него. След една седмица, без дори да забележи, започна да отговаря наум на въпросите му и двамата разговаряха с часове. Още докато беше на Земята, офицерът бе подочул, че живите могат да разговарят с мъртвите с помощта на спиритични сеанси, възползвайки се от услугите на специализирани медиуми. Тогава той не вярваше на това и го смяташе за глупост. Но сега му се наложи да повярва.

Той попиваше среднощните разговори като гъба. Всяка дума на събеседника му беше истина. Вярно бе, че не бяха изминали чак толкова години, откакто се озова тук, но той вече бе успял да намрази Града. Дразнеше го всичко — и индийските автобуси, и работата му с онова животно Есенин, и полупияните мъртъвци, които се опитваха да вкарат денкове с контрабандна стока в Ада, и мръснишките докосвания на италианския гей.

Майната му на всичко! На Земята той беше уважаван човек, а от неговите думи и постъпки зависеше съдбата на страната. А тук беше нищо. Беше някакво нищожество, редови пазвантин, какъвто щеше да си остане винаги. Защото тук той никога нямаше да умре и дори след сто хиляди години щеше да продължи да претърсва багажа на новопристигналите трупове със същото отвращение и абсолютно нищо нямаше да се промени. А това означаваше, че той имаше правото да промени нещата сам.