Омагьосаните
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Серия: medieval #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Големанова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Омагьосаните». Краткое содержание книги:
Тя познава само студенината на мъжете и едно предателство, толкова дълбоко, че е погубило нейната душа. Не вярва на никой мъж и говори само чрез тъжните песни на своята арфа. Такава е Ариана, против волята си омъжена за Саймън.
Двамата се женят, за да се възцари мир в спорните територии, но само сватбата не е достатъчна. Саймън трябва да разбуди страстта на Ариана, а тя — да спечели неговото доверие. Двамата трябва да се предадат на любовната магия… или да умрат.
— На твоите хора изпратихме много повече — каза Саймън. — Надявам се да им стигне. Но изглежда никой не знае от колко души се състои свитата ти.
— Не бих те накарал да посегнеш на запасите си за зимата — каза Дьогер.
— Нищо страшно — каза Мег, обърната към своя гост. — Имахме незапомнена реколта.
— И цялата е на сигурно място в крепостта — добави Саймън.
— Вие сте щастливци — каза баронът. — Много крепости на юг пострадаха от дъждовете. За тях зимата ще бъде сезон на изпитания и на глад.
— Блакторн бе щастливо изключение — съгласи се Доминик.
Дьогер изръмжа.
Доминик чакаше мълчаливо следващия удар на барона, за да го парира. Дьогер продължаваше да разузнава слабостите на крепостта Блакторн.
— Очаквах да видя тук един от любимите си рицари — обърна се той към Саймън.
В господарската дневна се възцари тишина. Дьогер даде вид, че не я забелязва.
— Той е любимец и на дъщеря ми — добави баронът и погледна Ариана многозначително. — Тук ли е нашият обичан Джефри, дъще?
Преди Ариана да отвори уста, Саймън каза:
— Да.
— Пратете да го повикат — каза баронът на Саймън.
— Пратих твоя Джефри във вечното му жилище.
Погледът на Дьогер се впи в Саймън.
— Какво значи лова?
Саймън се усмихна и не каза нищо.
— Много просто — каза небрежно Доминик. — Джефри с мъртъв.
— Мъртъв! Кога? Как? Не съм чул нищо за това!
Доминик сви рамене.
— Все едно, това е самата истина.
— Боже — промърмори Дьогер. — Чух, че имало болни, че са умрели хора, но не и за Джефри.
— Да — каза Ариана. — Имаше болест и оживяха само шепа хора.
— Къде са? — попита Дьогер.
Саймън се усмихна хладно.
— Мисля, че убих двама от тях в Спорните земи. И раних другите. Може би и те са умрели. Хубавият Джефри умря днес, в крепостта Блакторн. Аз го убих.
Лицето на Дьогер бе като каменно.
— Позволяваш си да се разпореждаш с живота на моите рицари — каза спокойно той.
— Когато убих другите, те бяха разбойници. Не носеха на щитовете си герба на своя господар.
Черните вежди на Дьогер се вдигнаха за миг.
— А Джефри? — попита презрително Дьогер. — И него ли ще наречеш разбойник?
— Бих могъл. Призна го, преди да умре. Но е нарисувал герба ти на меча си, преди да наближи крепостта Блакторн.
За момент стана тихо. После Дьогер направи гримаса, изсъска нещо за себе си и прие загубата.
— Жалко. Беше обещаващ.
— Бъди спокоен. Обещанията му се пазят в ада — успокои го Саймън. — Но какво ще кажеш за себе си, бароне? Има ли обещания, които да не си изпълнил?
— Нито едно.
— Наистина! — възкликна подигравателно Доминик. — А зестрата на Ариана?
— Какво за зестрата?
— Сандъците бяха пълни с камъни, боклуци и плесенясало брашно.
Дьогер замръзна, както оправяше мантията си.
— Какво каза?!
Доминик и Саймън се спогледаха, после погледнаха към Дънкан. Той се обърна мрачно и излезе. Знаеше, че жена му пак ще е нужна.
Саймън се обърна отново към Дьогер и го изгледа с присвити черни очи.
— Много просто. Когато отвориха сандъците, в тях нямаше нищо ценно.
— Тръгнаха от моите владения със зестра достойна за една принцеса! — отвърна Дьогер.
— Ти го казваш.
— Съмняваш се в думите ми ли? — попита сърдито Дьогер.
— Не. Просто ти казвам какво се случи, когато отворихме сандъците.
— Какво каза Джефри, когато видя празните ракли? — попита Дьогер.
— Нямаше го там.
— Кой от моите хора присъстваше?
— Никой — каза Саймън язвително. — Твоите благородни рицари оставиха Ариана в крепостта Блакторн и офейкаха, без да изпият поне по една бира.
— От интересно по-интересно — промърмори баронът. — А моите печати на сандъците?
— Непокътнати — каза рязко Доминик.
— Много чудно — каза Дьогер с широко отворени сивосини очи. — Рицарите от крепостта Блакторн ми разправят, че моите подправки, коприни, скъпоценни камъни и златото ми са се превърнати като по чудо в боклук по пътя от Нормандия до Англия.
— Да.
— Много хора биха се усъмнили в измама от страна на един или друг господар.
— С право — съгласи се Доминик.
Този път усмивката на Дьогер бе различна — студена и победоносна. Той бе сигурен, че е намерил каквото се е надявал да намери.
Алчността бе сред най-старите и най-разпространените слабости на човека.
— Обвинен ли съм, че съм се отрекъл от дадената дума — попита вежливо баронът.
— Не — каза Доминик. — Нито искаме да плащаш нещо. Засега.
Преди Дьогер да отвърне, в дневната влезе Амбър, облечена в червена роба, с разпуснати коси. Кехлибареният медальон на шията й гореше, сякаш в него бе затворена слънчева светлина.