Пламъци
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пламъци». Краткое содержание книги:
Той застана точно пред нея, движенията и говорът му вече не бяха така припрени.
— Що се отнася за хонорара ми, предложението ти още ли е в сила?
Тя се вгледа в тъмните му, блестящи очи и се опита да си внуши, че коленете й се огъват от радост, задето се е съгласил с предложението й, а не защото не може да устои на чувствената енергия, която се излъчва от него.
Наведе глава и дръпна краищата на колана си. Пеньоарът й се разтвори. Поколеба се за миг, после го смъкна от раменете си и го пусна да се свлече на леглото зад гърба й.
Остана пред него чисто гола.
Тишината беше тежка, напрежението осезаемо. Макар че не го гледаше, усети как очите му се плъзгат по тялото й. Кожата й настръхна, като че наистина я докосваше, възпламенявайки всяка погалена ивичка плът. Гърдите, корема, слабините, бедрата, взорът му шареше по цялото й тяло.
Тя се сгорещи. И навлажни. Зърната на гърдите й се втвърдиха и щръкнаха. Ушите й трескаво запулсираха. Някъде дълбоко в себе си усети тръпнеща, неудържима похот.
— Погледни ме.
Тя вдигна главата си.
— Кажи името ми.
— Кий. — Отначало изшептя, после го повтори: — Кий.
Той пъхна ръка под тила й и се наведе към нея. Целувката му беше груба и настойчива. Във всеки набег на езика му прозираше гняв… отначало. После сякаш затърси нещо, което не съумяваше да напипа. Може би желание, неистово като неговото. Напипа го. Само че така и не разбра. Защото както внезапно бе започнало, така всичко свърши.
— На първо време ще взема десет хиляди. — Гласът му беше учудващо спокоен, въпреки че около устните му бяха издълбани напрегнати бръчки и те едва се мърдаха. — Ще се споразумеем за разликата, когато, и ако изобщо, се върнем живи. — Тръгна към вратата.
Тя грабна пеньоара от леглото и се покри с него.
— Кий?
Той се спря на прага и след продължително колебание се обърна.
— Знам аз защо го правя, но ти защо? — Тя поклати глава в недоумение. — Какво те накара да промениш решението си? — Какво ще спечелиш?
— Освен десет келяви хилядарки, абсолютно нищо. Работата е там, че също като теб, просто нямам какво да губя.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
— Обичаше ли брат ми?
Въпросът я връхлетя от небитието.
Лара беше затворила очи, но не дремеше. Беше прекалено нервна, за да спи, въпреки че клепачите я смъдяха от безсъние. Не беше мигвала като хората последните няколко дни. Преди отпътуването им.
Повече от половин час с Кий не си бяха продумвали. В пилотската кабина се чуваше само бръмченето на двата мотора. Бяха отлетели от Браунсвил, Тексас, късно следобед. След това с часове, до самия хоризонт, под тях се разстилаха пресечените местности от вътрешността на Мексико. След като прелетя над полуостров Юкатан, Кий пое над Тихия океан и после направи широк завой под 180 градуса. Още не се виждаше суша, когато наближиха Монтесангре откъм морето.
Луната бе тънка като сърп, Кий бе планирал пътуването им да съвпадне с началото на лунния цикъл. Бе махнал лампичките по крилата на самолета. Мъртвешката тъмнина се нарушаваше единствено от приглушеното осветление на контролното табло.
Тя предусети нарастващото напрежение, докато той мислено се приготвяше за трудното кацане и не го разсейваше с безсмислени приказки. Бяха напуснали Идън Пас по обяд и бяха отпътували за Браунсвил, където бяха хапнали по един залък. Тя нямаше никакъв апетит, но Кий настоя да опразни чинията си.
— Не се знае кога пак ще ядеш — каза й той.
Там отново зареди самолета, предполагаше, че е собственост на същия човек, изпаднал в сериозно финансово затруднение, тъй като бе „Чесна 310“. Според уговорката тя не го и попита. Кий беше махнал седалките и бе оставил само две от петте — за да направи място за ковчега, както предполагаше. Бе снабдил машината с помощно навигационно радио.
— Казва се „лоран“ — обясни й той. — Мога да му задам географската ширина и дължина на пистата и тоя хубостник ще я намери. Знаеш ли координатите?
Чрез нелегалната организация тя бе успяла да се добере до тази жизненоважна информация, но и двамата бяха изживели доста напрегнати мигове, докато я получат.
— Не бива да тръгваме при пълнолуние — беснееше Кий. — Ако твоят проклет свещеник не ни се обади до двайсет и пети, ще трябва да чакаме още един месец.
Можеха да изчакат още месец, но вече се бяха настроили да вървят. Всяко забавяне само щеше да увеличи напрежението. Бяха изчерпали темата до смърт. Нервите им бяха опънати до скъсване. За щастие, малко преди изтичането на крайния срок, свещеникът успя да влезе във връзка и да съобщи координатите, нужни на Кий.