Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Саманта? — На вратата се чука и Натаниъл влиза в кухнята, понесъл пресни картофи. — Тези ще стигнат ли за обяд?
Поглеждам го глупаво и сърцето ми се свива. Той няма представа. Той не знае нищо. Господи!
Трябваше да му кажа. Защо не му казах? Как можах да не му кажа!
— Ами ти какъв си? — пита Трит и се обръща рязко към него. — Да не би да си ядрен физик? Или таен правителствен агент?
— Моля? — Натаниъл ме поглежда любопитно, но аз нямам сили да се усмихна.
— Натаниъл…
Замълчавам, защото не мога да продължа. Натаниъл оглежда всички един по един и смръщва чело.
— Какво става тук? — пита накрая той. — Станало ли е нещо?
Никога не съм обърквала нещата така, както когато се наложи да кажа на Натаниъл. Заеквам, мълча, повтарям се и се въртя в кръг.
Натаниъл ме изслушва мълчаливо. Облегнал се е на каменна колона пред пейката, на която седя. Виждам само профила му, очертан на следобедното слънце, и не мога да разбера какво му се върти в главата.
Когато най-сетне завършвам признанието си, той бавно вдига глава. Може и да се бях надявала да се усмихне, но той остава сериозен. Никога не съм го виждала толкова строг.
— Ти си адвокат? — пита най-сетне той.
— Да — кимам засрамено аз.
— А пък аз си мислех, че си имала неприятна връзка. — Той прокарва пръсти през косата си. — Мислех, че затова не искаш да говориш за миналото. Накара ме да повярвам, че е така. Когато замина за Лондон, се притеснявах за теб. Господи!
— Съжалявам. — Мръщя се виновно. — Много съжалявам. Просто… не исках да знаеш истината.
— Защо не? — пита остро той и аз долавям болката в гласа му. — Нямаше ли ми доверие?
— Не е това! — отвръщам ужасена аз. — Разбира се, че ти имах доверие! Ако беше нещо друго… — Спирам. — Натаниъл, опитай се да ме разбереш. Когато се запознахме, просто не можех да ти кажа. Всички знаят, че ненавиждаш адвокатите. Дори имаш табела в пъба. „Забранено за адвокати!“
— Това е просто шега… — Той замахва нетърпеливо с ръка.
— Не е шега. Не съвсем. — Срещам погледа му. — Стига, Натаниъл. Ако ти бях казала, че съм адвокат от Ситито още когато се запознахме, щеше ли да се отнасяш с мен по същия начин?
Натаниъл не отговаря. Знам, че е прекалено откровен, за да отговори каквото и да е. Знае не по-зле от мен, че отговорът е „не“.
— Аз съм същият човек. — Навеждам се напред и стискам ръката му. — Дори да съм била адвокат… аз съм си все същата!
Известно време Натаниъл не ми отговаря и остава загледан в земята. Аз сдържам дъха си и отчаяно се надявам да не се отдръпне. Накрая той вдига глава с някакво подобие на усмивка.
— И колко ще ми вземеш за този разговор?
Въздъхвам облекчено. Всичко е наред. Той приема нещата.
— Ами… около хиляда лири — отвръщам небрежно аз. — Ще ти изпратя сметката.
— Саманта Суитинг, корпоративен правист. — Поглежда ме. — Не мога да си го представя.
— И аз не мога! Приключих с тази част от живота си. — Стискам силно ръката му. — Натаниъл… много съжалявам. Не исках да стане така.
— Знам. — Той също стиска ръката ми и постепенно започвам да се отпускам. Лист от лавровишнята пада в скута ми и аз автоматично го стисвам, за да усетя наситената миризма.
— И сега какво? — пита той.
— Нищо. Интересът на журналистите ще се изпари. Ще се отегчат.
Отпускам глава на рамото му и усещам как той ме прегръща и ме притиска до себе си.
— Работата ми харесва, щастлива съм в това село. Щастлива съм с теб. Искам нещата да си останат същите.
24
Оказва се, че съм сгрешила. Интересът на медиите не намалява. Когато на следващата сутрин се събуждам, откривам тълпа журналисти и два вана на телевизионни станции. Когато слизам на долния етаж с подноса празни чаши от кафе, заварвам Мелиса, облегната на перваза.
— Здрасти — започва тя. — Ти видя ли журналистите?
— Да. — Не мога да се въздържа и заставам до нея, за да погледна отново. — Това е истинска лудост.
— Сигурно е много вълнуващо. — Тя отмята коса назад и поглежда ноктите си. — Да знаеш, че… аз съм на твое разположение.
В първия момент ми се струва, че не съм чула.
— Ъъъ… моля?
— На твое разположение съм. — Мелиса вдига поглед. — Аз съм ти приятелка. Ще ти помогна да се справиш.
Прекалено слисана съм дори за да се изсмея.
— Мелиса, ти не си ми приятелка — отвръщам аз, доколкото е възможно любезно.
— Напротив! — Тя не е ни най-малко притеснена. — Винаги съм ти се възхищавала, Саманта. Всъщност… от самото начало знаех, че не си просто икономка. Знаех, че има още нещо.
Не мога да повярвам. Как е възможно да е толкова нагла?