Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.