Първото семейство
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първото семейство». Краткое содержание книги:
Това беше най-трудната част.
Пое глътка хладен въздух и издиша веднага. Като че ли дробовете му не харесаха хладината и свежестта му. Закашля се. Започваше да се дере като Франк.
За миг се замисли за немислимото. Замисли се дали да не спре. Писмото беше заминало, но можеше да не изпълни плана си. Още утре можеше да отлети до рудника, да вземе Уол и Уила и да ги пусне на безопасно място, така че да ги намерят. Той щеше да си остане там с Типи.
Качи се на пикапа и се върна в „Атли“. Промъкна се до библиотеката, заключи се вътре и отпи глътка бърбън. Седна зад бюрото, загледа се в изгасналата камина, почувства болката от изгарянето на ръката си. Изведнъж замахна и помете всичко от бюрото си. Нещата се посипаха на пода.
— Какво, по дяволите, правя? — извика той. Наведе се. Задъхваше се. Нервите му бяха пред срив. Изтича навън, извади връзката ключове, втурна се надолу. Стигна до мазето, изтича по коридора, отключи вратата и влезе. Запали осветлението и се загледа в стените. Неговите стени. Неговият живот. Неговата пътна карта към справедливостта. Вгледа се в старите имена, места, събития, пресичащите се конци, които представляваха години на усилия, упоритост, на непоколебим стремеж да си обясни всичко.
Дишането му постепенно се успокои, а нервите му възвърнаха равновесието си. Запали цигара и бавно издиша дима. Погледът му спря върху снимка на Типи в далечния край на стената на мястото, откъдето беше започнало всичко.
Стените взеха връх. Щеше да доведе всичко до край. Щракна ключа на осветлението и потопи стените в мрак. Те бяха изпълнили предназначението си. Заключи вратата и тръгна нагоре.
Гейбриъл беше свършил с четенето и си беше легнал. Куори надникна в стаята му, когато мина оттам. Вслуша се в дишането на момчето, видя равномерното издигане и спускане на одеялото.
Добро момче. Сигурно щеше да стане почтен мъж. И да води живот, който да го отведе далеч оттук. Щеше да е добре за него. Мястото му не беше тук. Гейбриъл не принадлежеше към „Атли“ като Сам Куори.
Всеки трябва да избира пътя си. Гейбриъл все още не беше взел своето решение. Куори беше поел по своя път. Вече не можеше да излезе от магистралата. Движеше се по нея с бясна скорост.
Докато се изкачваше към стаята си, погледна колко е часът. След още два часа Карлос щеше да пусне писмото. Предвиждаше ден — два, докато то пристигне. Може би три. Това беше предвидено в инструкциите му.
После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.
Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.
Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.
И за него те щяха да си останат само мечта.
65
Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.
Шон прошепна:
— Мислиш ли, че ще се оправи?
— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.
— Как са кракът и ръката ти?
— Добре са. Но не те ме безпокоят.
— Знам — отвърна той тихо.
Тя се обърна към него.
— Ти имаш ли такива семейни проблеми?
— Всяко семейство си има проблеми. Защо?
— Чудех се.
Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.
Мишел го хвана за лакътя.
— Добре ли си?
Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:
— Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.
— Ако беше останал — отбеляза Шон, — може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.
Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.
След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.