Последната битка

— Какво ще правим сега? — попита задъхано Силк.

— Трябва да има и други вътре — отвърна кротко Белгарат. — Нека се уверим кои са, преди да нахлуем.

Желязната врата не се затваряше добре и около рамката се промъкваше светла ивица. Гарион можеше да различи лицето на Белгарат в сумрака.

— Как е баща ти? — попита Зедар с безразличен тон.

— Все така. Много ти е сърдит, но ти го знаеш.

— Е, това се очакваше.

— Той се нахрани, лейди Поулгара — чу Гарион гласа на Се’недра и погледна дядо си въпросително, но той му направи знак да мълчи.

— Постели му, скъпа — нареди леля Поул, — и го завий. Късно е и му се спи.

— Аз ще го направя — предложи Дурник.

— Добре — въздъхна Белгарат. — Всички са тук.

— Как са се озовали тук? — прошепна Силк.

— Нямам никаква представа и не ме интересува. Важното е, че са тук.

— Радвам се, че сте успели да го спасите от Ктучик — каза Зедар. — Много се привързах към него, докато бяхме заедно през всичките тези години.

— Къде го намери? — попита леля Поул. — Така и не можахме да разберем от коя държава е.

— Забравих — отвърна Зедар малко притеснено. — Може би Камаар или Тол Хонет, а може би някой град от другата страна на Малореа. Подробностите ми се изплъзват, не съм се интересувал от тях.

— Опитай се да си спомниш — каза тя. — Може да се окаже важно.

— Щом толкова настояваш — въздъхна Зедар, после помълча малко и продължи: — Бях много неспокоен, не знам защо. Беше преди пет или шест години. Изследванията ми не ме вълнуваха вече и препирните между кролимите ме дразнеха. Започнах да скитам, без изобщо да обръщам внимание къде се намирам. Сигурно съм кръстосал всички кралства поне по няколко пъти през тези години. Както и да е, минавах през някакъв град и идеята ме осени внезапно. Всички знаем, че Кълбото унищожава всеки, който таи и най-малката злоба в сърцето си, но какво щеше да направи с някой напълно невинен? Бях поразен от простотата на тази мисъл. Улицата, по която вървях, беше пълна с хора, а аз се нуждаех от спокойствие, за да обмисля гениалната си идея. Завих зад ъгъла в една тиха уличка и там стоеше детето, сякаш ме чакаше. Беше на около две годинки, можеше да върви и нищо друго. Протегнах ръка към него и му казах: „Имам една малка задача за теб, момчето ми“. То дойде при мен и повтори: „Задача“. Това е единствената дума, която съм го чувал да казва.

— Какво направи Кълбото, когато го докосна за първи път? — попита леля Поул.

— Заблестя. По някакъв странен начин то сякаш го разпозна. Нещо премина между тях, когато детето го докосна.

Той въздъхна.

— Не, Поулгара. Не знам кое е детето. Доколкото знам, напълно е възможно да е илюзия. Идеята да го използвам се появи в главата ми толкова внезапно, че понякога се питам дали някой не я е сложил там. Напълно е възможно.