Сянката на змея

Беше дошъл Уолт. Провираше се с голи ръце през вражеската линия: мяташе с нечовешка сила на земята някой от противниковите магьосници, после докосваше друг и в миг го омотаваше в ивици плат, с които той заприличваше на мумия. Грабна жезъла на трети бунтовник и го превърна в прах. Накрая размаха ръка към останалите врагове, а те се смалиха и станаха кукли. Около всеки от миниатюрните магьосници изскочи съдина, в каквито погребват вътрешните органи на мумиите, и после тя беше запушена здраво с капаче във формата на глава на животно. Клетите магьосници се разпищяха отчаяни, заблъскаха по глинените грънци и се заклатиха като редица много нещастни кегли за боулинг.

Уолт се извърна към приятелите ни.

— Всички добре ли са?

Изглеждаше си нормално, като някогашния Уолт, висок и мускулест, със самоуверено лице, меки кафяви очи и силни ръце. Но дрехите му бяха други. Сега той беше в дънки, в тъмна тениска на Dead Weather14 и черно кожено яке, облеклото на Анубис, пригодено така, че да бъде по мярка на Уолт. Единственото, което трябваше да направя, беше да сведа поглед съвсем леко към Дуат, където видях, че Анубис стои, все така дразнещо неотразим. Двамата заемаха едно и също място.

— Бъдете готови — каза Уолт на войската ни. — Запечатили са вратата, но мога да… — Точно тогава ме забеляза и гласът му трепна. — Сейди — рече. — Аз…

— Нещо за отварянето на вратите ли? — попитах аз.

Уолт кимна безмълвно.

— В такъв случай стига си ме зяпал и отвори вратите, че вече ме дразниш, момче.

Говорех и на двамата. Струваше ми се съвсем естествено. И ми олекна, че съм си изкарала гнева. По-късно щях да се занимавам с тези двамата… с този де… всъщност все едно. Точно сега чичо имаше нужда от мен.

Уолт-Анубис има наглостта да се усмихне.

Допря ръка до вратата. По повърхността й се разнесе сива пепел. Бронзът се разпадна на прах.

— Първо ти — каза ми Уолт и ние нахълтахме в Залата на епохите.