Миг преди винаги
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542816546
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди винаги». Краткое содержание книги:
Сега в очакваното с нетърпение продължение на „Миг преди никога“ Камрин и Андрю посрещат заедно всяка възможност, която животът им предлага, следвайки взаимната си любов към музиката. Но когато буреносните облаци на трагедията надвисват над тях, връзката им е подложена на най-голямото от всички изпитания. Докато Камрин се опитва всячески да притъпи болката от станалото, Андрю взема дръзко решение: за да си възвърнат познатия ритъм на предишния си живот, двамата поемат отново на пътешествие около страната. Заедно те ще преоткрият вълнението, страстта и копнежа и ще срещнат по-големи предизвикателства, отколкото някога са можели да си представят.
– Нат, няма нарочно да се опитвам да остана разочарована – казвам аз. – Наистина искам да се забавлявам.
Деймън заобикаля пикапа, идва откъм нашата страна и прегръща и двете ни през кръста.
– Ще вляза, прегърнал две страхотни мацки.
Натали го сръгва с лакът и се преструва на ядосана.
– Млъквай, бейби. Ще ме накараш да ревнувам.
После дяволито му се усмихва.
Деймън плъзва ръка от кръста ѝ и я сграбчва за задника. Тя издава болезнен стон, повдига се на пръсти и го целува. Иска ми се да им кажа да си потърсят стая, но ще е излишно. “Подземието” е най-шикозното заведение в непосредствена близост с центъра на Радей, Северна Каролина, но няма да намерите номера му в телефонния указател. Само хора като нас знаят за съществуването му. Преди две години някакъв тип на име Роб наел един изоставен склад и похарчил около милион долара от парите на богатия си татко, за да го превърне в таен нощен клуб. За две години той се превърнал в място, където местните секс-идоли на рока могат да превърнат в реалност мечтата си за рокендрола сред рева на фенове и групи. Обаче това не е сборище на боклуци. Отвън може и да изглежда като изоставена сграда в някакъв град призрак, но вътре е като всеки елитен нощен клуб за хардрок, оборудван с цветни стробоскопични многосекторни лампи, които непрекъснато изстрелват светлините си из цялото заведение, засукани келнерки и сцена, достатъчно голяма, за да могат на нея да свирят две банди едновременно. За да не бие на очи, всички посетители на “Подземието” трябва да паркират някъде другаде и да вървят пеша до него, защото една улица с наредени плътно пред “изоставения” склад коли си е истинско разобличение. Паркираме на гърба на намиращо се наблизо кино и вървим десет минути пеша през призрачния град.
Натали се мести от дясната страна на Деймън и се вмъква между нас, но го прави само за да продължи да ме мъчи, преди да влезем вътре.
– Добре – казва тя с такъв вид, като че ли се кани да изреди цял списък с това какво трябва и какво не трябва да правя. – Ако някой те попита дали си сама, става, нали? – клати заканително ръка срещу мен. – Нищо от сорта на това, което направи с онзи мъж, който те сваляше в магазина за канцеларски материали.
– Какво пък е правила в такъв магазин? – пита през смях Деймън.
– Деймън, онзи беше лапнал по нея – отвръща Натали, напълно пренебрегвайки факта, че и аз съм там. – Искам да кажа, че трябваше само да мигне веднъж и той щеше да ѝ купи кола, а знаеш ли тя какво му каза?
Вдигам нагоре очи и издърпвам ръката си от нейната.
– Нат, ама, че си глупачка. Не беше така.
– Е, бейби – обажда се Деймън, – ако човекът е работил в магазин за канцеларски материали, не би могъл да купи кола на никого.
Натали го перва игриво по рамото.
– Не казах, че е работил там… Както и да е, той изглеждаше като извънбрачното дете на Адам Ливайн или… – тя барабани с пръсти по главата си, за да се сети за друг убедителен пример – на Дженсън Екълс[19]. А когато той я попита за телефонния ѝ номер, нашата госпожица Благоразумие му каза, че била лесбийка.
– О, я млъквай, Нат! – казвам аз, ядосана от склонността ѝ да преувеличава. – Изобщо не приличаше на нито един от двамата. Беше просто най-обикновен мъж, който не беше особено оригинален.
Тя махва пренебрежително с ръка към мен и отново се обръща към Деймън:
– Както и да е. Работата е там, че тя ще излъже, за да ги отпрати. Нито за миг не се съмнявам, че може да стигне дотам, че да каже на някой мъж, че има хламидиоза и излязла от контрол зараза със срамни въшки.
Деймън се смее.
Спирам посред тъмния тротоар, скръствам ръце на гърдите и дъвча нервно долната си устна. Натали си дава сметка, че вече не вървя до нея и се затичва към мен.
– Добре де, добре! Просто не искам сама да развалиш всичко, това е. Само те моля, ако някой… който не е очевиден гърбушко, прояви интерес към теб, да не го отпращаш веднага. Няма нищо в това хората да разговарят помежду си и да се опознаят. Не те карам да се прибираш с него.
Вече я мразя за това. Тя се закле!
Деймън застава зад нея, прегръща я през кръста и завира устата си в измъчения ѝ от въртене врат.
– Може би просто трябва да я оставиш да прави каквото си иска, бейби. Не бъди толкова настоятелна.
– Благодаря ти, Деймън – казвам аз и бързо кимам с глава.
Той ми намигва.
Натали свива устни и казва:
– Прав си – а после вдига ръце. – Няма да кажа нищо повече. Заклевам се.
Да бе, чувала съм това и друг път…
– Добре – казвам аз и тръгваме отново. Тези обувки вече ми измъчват краката.