Сити

Погълнах вечерята си за десет минути и пробърборих на Джейми нещо в смисъл, че си имам още проблеми с дисертацията. После се прибрах в стаята си и се загледах в празното пространство.

Двамата с Луиш бяхме сигурни, че Зико ще му се обади в полунощ бразилско време, което отговаряше на четири сутринта в Англия. Едва ли щях да мигна дотогава.

В единадесет Кейт почука на вратата ми.

— Просто да ти кажа лека нощ. Отивам да си лягам.

— Лека нощ.

Тя приседна на леглото.

— Какво става, Ник? Какво има?

— Нищо.

— Разбира се, че има нещо. Не е свързано само с поглъщането, нали? Има и още нещо.

И в този миг сякаш отстрани дочух как някой друг изтърси всичко.

— Не успея ли да измисля някакъв начин да спра „Блумфийлд Уайс“ от поглъщането на „Декер“ през следващите пет часа, Изабел ще умре.

— Но аз си мислех…

— Че е мъртва ли? Е, хубавата вест е, че не е. Лошата обаче е, че скоро ще умре — казах горчиво.

— Но защо похитителите ще ги е грижа дали „Декер“ ще бъде погълната?

Споделих с нея теориите си за Рикардо и Едуардо.

Тя ме слушаше смаяна.

— Не мога да повярвам!

— Можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?

Кейт се навъси, поклати глава и попита:

— И какво ще правиш?

— Ще чакам крайния срок.

— О, господи! Говорил си с „Блумфийлд Уайс“?

Кимнах.

— И те изобщо не обърнаха внимание?

Въздъхнах и кимнах повторно.

— А Рикардо?

— Днес следобед ходих да се срещна с него. Мълча си. Отрече всякаква съпричастност с отвличането и си тръгна.

— Вярваш ли му?

— Знаеш колко убедителен може да е Рикардо — поклатих глава.

— Знам. — Тя се замисли за момент. — А Андрю Къртън?

Само я изгледах втренчено.

— Той не може ли да направи нещо? — попита тя. — Разговаря ли с него?