Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
Какво стана с мен след това, няма значение. Това е книга от фрагменти, компилация от тъги и смътно запомнени сънища и за да разкажа историята, трябва да остана в пределите на самата история. Ще кажа само, че сега живея в един голям град, някъде между Бостън и Вашингтон, и че това е първото нещо, което пиша след „Безмълвният свят на Хектор Ман“. Известно време отново преподавах, после си намерих друга работа, която повече ми харесваше, накрая окончателно зарязах преподаването. Би трябвало да кажа също (за сведение на онези, които се интересуват от такива работи), че вече не живея сам.
Минаха единайсет години, откакто се върнах от Ню Мексико и през цялото това време не съм разговарял с никого за онова, което ми се случи там. Нито дума за Алма, нито дума за Хектор и Фрида, нито дума за ранчото „Блу Стоун“. Та кой би повярвал на подобна история, ако се опитам да я разкажа? Нямах доказателства, нямах свидетели, които да потвърдят версията ми. Филмите на Хектор бяха унищожени, книгата на Алма беше унищожена и единственото, което бих могъл да покажа като веществено доказателство, бяха моите жалки бележници, моята трилогия от драсканици в пустинята: записките от „Мартин Фрост“, откъсите от дневника на Хектор и един списък с имената на извънземни растения, който нямаше нищо общо с каквото и да било. Реших, че е по-добре да си държа устата затворена и да оставя мистерията на Хектор Ман неизяснена. Сега с творчеството му се занимаваха други хора и когато през 1992 година немите му комедии излязоха на видео (голяма кутия с три касети), мъжът с белия костюм бавно започна да събира почитатели. Това беше малко завръщане, разбира се, незначително събитие в света на развлекателната индустрия и милиардните пазарни бюджети, но беше все пак някакво удовлетворение и аз се радвах, когато попаднех някъде на материал, който споменаваше Хектор като слабо известен виртуоз в жанра, или като (по думите на Стенли Войбел в „Сайт енд Саунд“) „последния значим представител на изкуството на нямата комедия“. Навярно това беше достатъчно. Когато през 1994 година основаха фенклуб, ме поканиха да стана почетен член. Понеже бях човекът, отговорен за първото и единствено цялостно изследване на Хекторовото творчество, виждаха в мое лице основополагащия дух на движението и се надяваха да им дам благословията си. По последното преброяване, Международното братство на Хекторманиаците имаше триста членове, плащащи вноски, и някои от тях живееха в далечни места, като Швеция и Япония. Всяка година президентът на братството ме канеше да посетя годишното им събрание в Чикаго и когато най-сетне приех през 1997 година, залата стана на крака да аплодира лекцията ми. В последвалите минути за въпроси и отговори някой попита дали докато съм събирал материал за книгата, съм попаднал на някаква информация, свързана с изчезването на Хектор. Не, отговорих, за съжаление не. Рових се месеци наред, но не успях да стигна до никаква нова улика.
През март 1998 година навърших петдесет и една. Шест месеца по-късно, в първия ден от есента, точно докато участвах в конференция за нямото кино, организирана от Американския филмов институт в Уошингтън, получих първия си инфаркт. Вторият ме удари на 26 ноември, посред вечерята за Деня на благодарността в дома на сестра ми в Балтимор. Първият беше относително лек, от тъй наречените микроинфаркти, бих го сравнил с кратко вокално соло без акомпанимент. Вторият продра тялото ми като симфония с хор от двеста певци и пълен духов оркестър и едва не ме уби. Дотогава съвсем не смятах петдесет и една за напреднала възраст. Наистина не беше първа младост, но и не предполагаше човек да се подготви за края и да си вземе последно сбогом със света. Останах в болница няколко седмици и диагнозата на лекарите беше достатъчно обезсърчаваща, за да си променя мнението. Ако мога да използвам една фраза, която винаги съм харесвал, открих, че дните ми са преброени.
Не смятам за грях това, че пазих тайните си до този момент и не смятам за грях това, че сега ги казах. Обстоятелствата се промениха, а с това се промени и решението ми. Върнах се у дома от болницата в средата на декември и в началото на януари вече бях написал първите страници от тази книга. Сега е краят на октомври и като се приближавам до края на своя проект, установявам с мрачно задоволство, че това са и последните седмици на това столетие — столетието на Хектор, столетието, което започна осемнайсет дни преди раждането му и за чийто край никой трезвомислещ човек няма да съжалява. Ще последвам примера на Шатобриан и засега няма да направя опит да публикувам това, което съм написал. Оставил съм писмо с нужните указания до адвоката си, той ще знае къде да намери ръкописа и какво да прави с него, когато умра. Имам намерение да живея до сто години, но по всичко личи, че шансът ми не е голям, така че съм се погрижил за всичко необходимо. Ако и когато тази книга бъде издадена, драги читателю, можеш да бъдеш уверен, че мъжът, който я е написал, вече не е между живите.