Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
Прибрах се у дома. По време на полета до Бостън не се случи нищо. Някъде над Средния запад навлязохме в турбуленция, хапнах малко пиле, изпих чаша вино, гледах през прозореца — но не се случи нищо. Бели облаци, сребристо крило, синьо небе. Нищо.
Барчето в хола беше празно, когато влязох вкъщи, а вече беше твърде късно да излизам и да купувам нова бутилка. Не знам дали това ме спаси, но бях забравил, че в онази последна нощ довърших текилата и като нямах никакъв шанс да намеря забрава в радиус от трийсет мили около Уест Т. — където всичко вече беше затворило, — трябваше да си легна трезвен. На сутринта изпих две чаши кафе и отново се захванах за работа. Бях планирал да се съсипя, да се гмурна обратно в старите си навици на безутешна скръб и алкохолна развала, но в лятната светлина на онова върмонтско утро нещо вътре в мен устоя на порива към саморазрушение. Шатобриан тъкмо приключваше дългото си размишление за живота на Наполеон и аз се присъединих към него в книга двайсет и четвърта от мемоарите, на остров Света Елена със сваления император. Бил в изгнание вече от шест години; по-малко му били потребни, за да завладее Европа. Вече рядко напускал къщата, прекарвал дните си в четене на Осиан в италианския превод на Казароти… Когато излизал, Бонапарт крачел по каменисти пътеки, обрамчени от алое и дъхав зановец… или чезнел в гъстите облаци, които се стелели по земята… В този миг в историята всичко увяхва за ден; онзи, който живее твърде дълго, умира жив. Като се движим през живота, оставяме подир себе си три или четири свои образа, всеки един различен от другите; виждаме ги през гъстата мъгла на миналото, като свои портрети от различни възрасти.
Не знаех дали някак съм се излъгал да повярвам, че съм достатъчно силен, за да продължа с работата, или просто се бях вцепенил. Цяло лято се чувствах сякаш живея в друго измерение, усещах нещата около себе си и все пак в същото време бях встрани от тях, сякаш тялото ми беше обвито в прозрачна, ефирна тъкан. Прекарвах дълги часове с Шатобриан, ставах рано и си лягах късно и със седмиците постигнах равномерен прогрес — увеличих дневната си норма от три на четири страници от изданието на „Плеяд“. Личеше си, че е прогрес, чувствах, че е прогрес, но това беше също и времето, когато взех да ставам предразположен към разни странни разсейвания, пристъпи на завеяност, в които сякаш изпадах всеки път, когато станех от бюрото. Три месеца поред забравях да си платя телефонната сметка, не обръщах внимание на заплашителните известия в пощенската си кутия и уредих сметката чак когато един ден в двора ми пристигна някакъв мъж да прекъсне кабела. Две седмици по-късно отидох на пазар в Братълбъро, трябваше да се отбия също в пощата и в банката. Успях да пусна портфейла си в пощенската кутия, като си мислех, че е купчина писма. Тези произшествия ме озадачиха, но нито за миг не се замислих защо се случват. Да си задам този въпрос би означавало да падна на колене и да отворя вратичката на капана под черджето, а не можех да си позволя да надникна в онова мрачно място. Повечето вечери, след като привършех работа и се нахранех, седях до късно в кухнята и преписвах на чисто бележките, които бях нахвърлил, докато гледах „Вътрешният живот на Мартин Фрост“.
Познанството ми с Алма бе траяло едва осем дни. Пет от тези осем дни прекарахме разделени и когато изчислих колко време сме прекарали заедно през останалите три, цялата сума излизаше петдесет и четири часа. Осемнайсет от тези часове бяха изгубени в сън. Още седем бяха пропилени в разнообразни краткотрайни раздели: шестте часа, които прекарах сам в къщата, десетината минути, в които бях с Хектор, четирийсет и едната минути, в които гледах филма. Това оставяше само някакви си двайсет и девет часа, в които наистина съм я виждал и съм я докосвал, в които съм се обгръщал в аурата на нейното присъствие. Правихме любов пет пъти. Ядохме заедно шест пъти. Изкъпах я веднъж. Алма бе влязла и излязла от моя живот толкова бързо, та понякога ми се струваше, че е била само плод на въображението ми. Това беше най-тежкото в приемането на смъртта й. Нямах достатъчно неща, които да си спомням, и затова минавах през едни и същи места отново и отново, продължавах да събирам същите числа и да стигам до същите жалки резултати. Две коли, един самолет, шест чаши текила. Три легла в три къщи в три различни нощи. Четири телефонни разговора. Бях толкова зашеметен, не знаех как да изразя траура си, освен като живея. Месеци по-късно, когато завърших превода и се изнесох от Върмонт, разбрах какво бе сторила Алма за мен. Само за осем дни тя ме бе върнала от света на мъртвите.