Петата вълна
- Автор: Янси Рик
- Серия: The 5th Wave #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712527
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Петата вълна». Краткое содержание книги:
Петата вълна идва, а Каси трябва да избяга от тях. Тях - съществата, които изглеждат като нас, които знаят как мислим и които са тук, за да ни убият.
Да си сам, означава да оцелееш. Или поне така вярва Каси, докато не среща Ивън Уолкър. Красив и загадъчен, Ивън може би е единствената надежда на Каси да спаси братчето си - и дори себе си. Но изборът е труден, защото е избор на живот и смърт.
Отмятам завивките и спускам краката си от леглото. Стискайки зъби, защото ме боли. Целият ми гръден кош е плътно усукан с бинтове и всяко движение разтяга мускулите, разкъсани от куршума на Катализатора.
„Аз ти махнах импланта. Ти ме простреляй, и сме квит.“
„Не, не сме. Искаш повече. Аз, какво — после да поискам граната в гащите си ли?“
Само това оставаше — да бъркам в гащите на Катализатора.
Тъпкан съм с успокоителни, но като сядам, болката е убийствена. Седя и чакам главата ми да се проясни.
Втора стъпка: банята.
Налагам си да вървя бавно. Правя малки крачки. Олюлявам се. Усещам, че отзад робата ми е разкопчана и прелестите ми са на показ. Майната им.
Банята е на пет-шест метра. Струват ми се като петдесет километра. Ако е заключена или заета, край.
Не е нито едното, нито другото. Заключвам вратата зад себе си. Мивка, тоалетна и душ кабина. Пръчката на завесата е завинтена за стената. Отварям шкафчето за кърпи. Къса метална пръчка за подпиране на капака, тъпа и от двете страни. Поставката за тоалетна хартия е от пластмаса. Толкова по въпроса за наличните оръжия. Но играта тепърва почва. „Хайде, Кистнер, чакам те.“
Две остри почуквания на вратата и гласът му от другата страна.
— Хей, вътре ли си?
— Казах ти, че ми се ходи до тоалетната! — крясвам аз.
— Нали казах, че ще ти донеса подлога!
— Не издържах!
Бута бравата.
— Отключи!
— Абе, ти ще ме оставиш ли да си свърша работата! — виквам аз.
— Отивам да повикам охраната!
— Хайде сега! Сякаш ще избягам някъде.
Броя до десет, щраквам ключалката, довличам се до тоалетната и сядам. Вратата се открехва и виждам резенче от слабото лице на Кистнер.
— Е, доволен ли си? — грухтя аз. — Сега, ако обичаш, затвори вратата.
Кистнер продължително гледа в мен и пощипва ризата си.
— Ще стоя тук — казва той.
— Добре — казвам аз.
Вратата се затваря. Следват шест бавни преброявания до десет. Една минута.
— Хей, Кистнер!
— Какво?
— Трябва ми помощ.
— Каква точно?
— Да стана! Не мога да се изправя. Сигурно имам скъсан шев.
Вратата се отваря със замах. Лицето на Кистнер е почервеняло от яд.
— Казах ти.
Застава пред мен. Протяга ръце.
— Хайде, хвани се за китките ми.
— Първо, ако обичаш, затвори тази врата. Срам ме е.
Кистнер затваря. Обгръщам с пръсти китките му.
— Готов ли си? — пита той.
— От готов по-готов.
Стъпка три: мокри процедури.
Кистнер дърпа, аз политам напред, удрям рамото си в тесните му гърди и го блъскам в бетонната стена. Мушкам се зад него, извивам ръцете му назад и ги вдигам над главата му. Това го принуждава да падне на колене пред тоалетната. Сграбчвам го за косата и набутвам лицето му във водата. Кистнер е по-силен, отколкото изглежда или аз съм далеч по-слаб, отколкото си мислех. Времето, докато спре да рита, ми се струва безкрайно.
Пускам го и се дърпам. Кистнер бавно се претъркулва и се свлича на пода. Обувки, панталони. Трябва да го изправя, за да му смъкна ризата. Ризата ми е тясна, панталоните — дълги, а обувките — тесни. Съдирам хартиената си нощница, хвърлям я в душ кабината и навличам престилката на Кистнер. Обувките ме забавят най-много. Малки са. Докато се мъча да ги нахлузя, ме срязва непоносима болка. Поглеждам и виждам кръв. Процежда се през бинтовете. А ако просмуче и през ризата?
„Хиляди начини. Търси единствения.“
Влача Кистнер до душ кабината. Пускам го и дърпам завесата. Докога ще е в безсъзнание? Няма значение. „Продължавай. Не мисли за неща, които още не са станали.“
Четвърта стъпка: импланта.
Стоя на вратата и се чудя. Ами ако някой е видял Кистнер да влиза и сега ме види, облечен в дрехите му?
Ясно. Ще ме гръмне. А след като ще мра, нищо не пречи да опитам късмета си.
Вратите на операционната са на едно футболно игрище оттук и се минава край върволици от легла и купища санитари, медицински сестри и облечени в операционни костюми лекари. Напредвам, според силите си, натам, като се съобразявам с раната, която ме бави, но няма как. Вош сигурно ме следи в монитора и се чуди защо не се връщам в леглото си.
През летящите врати в преддверието на операционната, където един лекар с уморено лице се сапунисва до лактите, готвейки се за операция. Стряска се при влизането ми.
— Какво правиш тук? — пита ме.
— Търся ръкавици. Свършихме ги.