Саблено море

— Няма да ги открием, елфе — заяви Бруенор направо. — Скрили са се нейде на топло и бас държа, че цяла зима няма да си покажат мръсните муцуни навън. Няма как да ги открием в тоз’ сняг.

— От самото начало знаехме, че няма да е лесно — напомни му Кати-Бри.

— Пък и нали от онези людоеди в кулата научихме правилната посока — обади се и Риджис. — Вярно, ще ни трябва малко повечко късмет, но ние си го знаем отдавна, нали?

— Ха! — изсумтя Бруенор и така изрита първия камък, който му попадна, че той полетя във въздуха и се блъсна в насрещната стена.

— Какво тогава? — сериозно го попита Дризт. — Да им оставим чука, така ли?

— Или да бъдем живи погребани под планина от сняг, още преди да сме ги открили? — отвърна Бруенор. — Все прекрасни възможности, елфе!

— Или пък да се върнем в Окни и да презимуваме там — допълни Риджис. — И да опитаме отново, когато дойде пролетта.

— Когато „Кървавия кил“ отдавна ще е излязъл в открито море — възрази Кати-Бри. — Когато Шийла Крий и Щитозъб ще са далеч, далеч оттук.

— Да идем на юг, тогаз — предложи Бруенор. — Да намерим Дюдермонт и да тръгнем на лов за пирати заедно с него. А щом открием Крий, ще си вземем чука, а нея ще пратим на дъното на океана, където й е мястото.

След тези думи се възцари мълчание, което дълго време никой не наруши. Може би Бруенор беше прав. Може би търсенето на Щитозъб в планината беше обречено на неуспех и дори на катастрофа. А ако някой имаше право да го прекрати, то това несъмнено беше джуджето — именно то беше изработило бойния чук и пак то го беше подарило на Уолфгар. Ала никой, дори Риджис, когото цялата тази ситуация като че ли засягаше най-малко от четиримата, нямаше желание да се откаже толкова лесно от бойния чук, символ на всичко онова, което Уолфгар някога бе за тях.

Да, може би щеше да бъде по-разумно да изчакат настъпването на пролетта, но Дризт просто не искаше да приеме набиващия се в очите извод, че времето бе направило пътуването им прекалено опасно. Онова, което елфът искаше, бе всичко да приключи веднъж завинаги и колкото се може по-бързо. Искаше най-сетне да открият Уолфгар и да си възвърнат както Щитозъб, така и изгубения символ на онова, което бяха някога, и мисълта да прекара дългите, зимни месеци, без да прави нищо, изобщо не му се нравеше. Когато се огледа наоколо, установи, че тази идея не е по вкуса и на останалите, включително и на Бруенор (или най-вече на Бруенор, въпреки обичайното му мърморене).

Дризт излезе от пещерата, покатервайки се върху снежната стена, която се бе натрупала пред входа през нощта. Изкачи се възможно най-високо и въпреки че яркото слънце пареше чувствителните му очи, се огледа във всички посоки, търсейки път на юг, към морето.