Изчезналият герой

— В Пайкс Пийк — отвърна той, — Колорадо.

— Но това е на осемстотин километра от Омаха!

— Приблизително толкова — съгласи се Джейсън. — Пришпорих духовете на бурята. На тях това не им хареса и бяха една идея по-бързи, отколкото исках. Опитаха се да ни разбият в планината, преди да ги натикам обратно в чантата ти. Повече няма да опитвам този номер.

— А защо сме тук?

Лио подсмръкна.

— И аз го попитах същото.

Джейсън се загледа в бурята, сякаш очакваше нещо.

— Помните ли блестящата следа от вчера? Все още беше в небето, макар и силно избледняла. Следвах я, докато не изчезна напълно. А после не знам. Просто почувствах, че трябва да спрем на това място.

— Нормално — изплю няколко късчета от тоягата тренер Хедж. — Летящият палат на Еол трябва да е закотвен над нас, на върха. Това е едно от любимите му места за пристан.

— Вероятно е това — сви вежди Джейсън, — не зная. Мисля, че има и нещо друго обаче…

— Ловджийките са пътували на запад — спомни си Пайпър. — Дали са наоколо?

Джейсън потърка ръката си, сякаш татуировките по нея го притесняваха.

— Не виждам как някой може да оцелее в планината в това време. Бурята е много лоша. Вече сме в последната вечер преди слънцестоенето, но нямаме голям избор, освен да изчакаме времето да се успокои. А и трябва да те оставим да си починеш малко, преди да тръгнем отново.

Нямаше нужда да я убеждава. Виещият пред пещерата вятър я плашеше, а и тя не можеше да спре да трепери.

— Ще трябва да те затоплим. — Джейсън седна до нея и разпери ръце малко непохватно. — Ами, би ли имала нещо против да…

— Не, естествено — опита се да прозвучи равнодушно.

Той я прегърна с две ръце. Застанаха по-близо до огъня. Тренер Хедж продължаваше да дъвче тоягата си и да плюе трески от нея в огъня.

Лио извади малко продукти за готвене и започна да пържи в тиган кюфтета за бургери.

— Абе, хора, докато сте си така гушнати, искам да ви кажа нещо. По пътя за Омаха сънувах странен сън. Беше труден за разбиране, понеже сигналът прекъсваше и превключваше на „Колелото на късмета“…

— Колелото на късмета? — Пайпър предположи, че Лио отново се шегува, но когато той вдигна поглед от бургерите си, видя, че изражението му е напълно сериозно.

— Та — продължи той, — работата е там, че татко Хефест се свърза с мен.

Лио им разказа за съня си. На светлината от пламъците и с виещия вятър отвън, историята стана дори по-зловеща. Пайпър си представи как прекъсващият глас на бога предупреждава за гигантите, рожби на Тартара, и за това, че Лио ще изгуби част от приятелите си по пътя.

Опита се да се съсредоточи върху хубавите неща — ръцете на Джейсън около нея, топлината, която бавно обхващаше цялото й тяло… но бе ужасена.

— Не разбирам. Ако героите и боговете трябва да са обединени, за да победят гигантите, защо боговете мълчат. Ако се нуждаят от нас…