Алхимикът от Сенките
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките». Краткое содержание книги:
Сен Люк втъкна рапирата си в ножницата и три пъти си пое дълбоко дъх. Сега трябваше да се справи с кочияша или да го принуди да спре впряга. Хващайки се с две ръце за горната част на каретата, той ловко се плъзна по корем върху покрива. Тъй като не можеше да мръдне от мястото си, кочияшът се опита да го свали оттам с камшика. Сен Люк протегна ръка, успя да сграбчи кожения бич и да го изтегли към себе си. Кочияшът бе принуден да го пусне, тъй като трябваше да внимава на завоя, в който каретата влезе много бързо. Тя се наклони опасно и двете колела, които от едната страна се повдигнаха във въздуха със страхотна сила, се стовариха обратно на земята, осите изскърцаха и Сен Люк изгуби равновесие. Изхвърлен от покрива, мелезът се оказа да виси отзад на каретата, която препускаше без посока.
Точно в този момент отвътре, от кабината се разнесоха глухи удари, докато един люспест юмрук продъни покрива веднъж, втори път, трети път, парчета дърво се разхвърчаха на всички страни. После някакво същество, което приличаше едновременно на човек и на дракон, изскочи от кабината и си проби път нагоре с мускулестите си ръце. Високо повече от два метра, то се протегна, нададе вой към небесата и разпери ципестите си криле. Обзет от паника, кочияшът скочи от каретата. Сен Люк запази спокойствие. Разбра, че си има работа с продукт на внезапна промяна. Алхимика от Сенките беше дракон. Оставаше да се разбере дали ще успее да си възвърне първичната форма. Щеше да е по-добре, ако претърпи провал.
Съществото сведе поглед към мелеза. Ако чертите на лицето му все още напомняха за Алхимика, очите му на влечуго бяха изпълнени с примитивен, животински плам.
То изрева и внезапно полетя.
До каретата препускаше кон без конник. Сен Люк подскочи, хвана се за седлото с две ръце, ботушите му облизаха земята, но той вихрено яхна жребеца и веднага го принуди да се отклони от пътя, за да поеме след драконоподобното същество. Неуправляемата карета връхлетя отново в завой, обърна се с гръм и трясък, а освободилите се коне зацвилиха и се разбягаха.
Сен Люк прескочи някакъв ров, после бариера и продължи да язди през полето. Не изпускаше от очи съществото, чиито люспи блестяха на лунна светлина. Боеше се да не го изгуби. Яздеше изморен кон, а пътят непрекъснато го изненадваше с препятствия. Но му оставаше пищовът — този, който измъкна от кобура на седлото на наемника и тикна в колана си.
Имаше още само един куршум.
Единствена надежда.
Когато забеляза, че го преследват, съществото се обърна изненадано, за момент размахваше криле на място и разглеждаше този жалък смъртен, който се опитваше да го залови. Поколеба се. Но жестокият и безогледен инстинкт вече беше изместил разума. То нададе боен вик и се впусна към конника.
Съществото и Сен Люк се хвърлиха в сражение. То се спусна от висините с мощни махове с криле, озъбено и с наточени нокти. Той препускаше лудо, направляваше жребеца с колене и държеше пищова с две ръце. И двамата нямаха намерение да се отказват. Странното същество пак изръмжа заплашително. Мелезът се прицели. Трябваше да чака последния момент, за да стреля.
Да чака и да се надява, че конят му няма да отскочи внезапно…
Да чака още малко…
Един куршум. Една надежда.
Сега!
Сен Люк натисна спусъка. За секунда изпита ужас, но изстрелът проехтя точно преди чудовището да се стовари върху него.
Ударът беше страховит. Мелезът изхвръкна от седлото, изтъркаля се в тревата, а съществото се разби малко по-далеч, само конят продължи да препуска.
След това вече нищо не помръдна и нощната тишина се възцари, нарушавана само от тропота на отдалечаващите се конски копита.
Сен Люк отвори очи, изплю кръв и пръст и стана, чувствайки болка в отслабените си нозе. Изтегли рапирата, огледа се наоколо за възможна опасност и за малко не залитна.
Видя нещо неясно, което лежеше неподвижно.
Приближи се с накуцване.
Беше съществото, което, в безсъзнание и ранено от куршум в рамото, възвръщаше човешката си форма. Ръстът му намаляваше; крилата атрофираха; люспите изчезваха и се появи гола кожа; изникнаха познатите черти на Алхимика.
Той дойде на себе си и видя Сен Люк, който се беше надвесил над него и бе насочил върха на рапирата си към гърлото му.