Убийствена красота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #64
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-204-8
- Переводчик: Светлана Димитрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убийствена красота». Краткое содержание книги:
— Заедно прекарвахте вечерите си?
— Ами да. Той така работи. Изобщо имаш ли представа за какво е филмът ни?
— В най-общи линии. Сънища, еротика, разпадане на семейството. Нали ти ми разказа сценария преди началото на снимките.
— Ами да. Само че ти го казваш с три приказки, а той говореше часове. Говореше разпалено, омайващо. Направо ме омагьоса. И — да, аз се прибирах вкъщи късно. Сега ми е трудно да обясня тогавашното ми състояние. Но тогава, преди два-три месеца, бях сигурна, че това е необходимо за ролята. Репетиционен процес.
— А как реагира на това Олег?
— Ужасно. Полудяваше. Той ходеше след нас по всякакви партита, следеше ме с бинокъл, когато Бояринов ме докарваше късно вечер вкъщи. Ние се сбогувахме до блока, а Олег ни следеше през прозореца как си взимаме довиждане. С бинокъл.
— Твоят Олег? Следял те? Не вярвам на ушите си.
— И това още не е най-лошото. В една такава вечер той…
— Какво? Защо млъкна? Щом си почнала, казвай всичко.
— Ах, Алина, аз ти разказвам такива неща, които на никого никога не бих казала…
Сервитьорката, симпатично момиче с кестеняви къдрици, им донесе чашите с коктейли.
Вера пак изпи всичко почти на един път.
— Олег ме изнасили. Толкова грубо, толкова гадно… И тогава нещо се преобърна. Сякаш в мен се счупи някакъв часовник. — Вера си запали цигара. — Изпаднах в нервен срив. И заради проблемите с Олег, и заради десетгодишното прекъсване в снимането. Изведнъж разбрах, че се страхувам от този филм, страхувам се от камерата. Изглежда, че това беше някакво инстинктивно чувство за опасност… Бях готова да разваля договора. И ако тогава бях го направила, Олег щеше да ме подкрепи. Но Бояринов вече ме виждаше като с рентген. Той ме закара на вилата си. И там… — Вера дълбоко си дръпна и обърна лицето си от Алина. — Разбираш ли, той беше толкова нежен… Направи го толкова предпазливо и с такъв трепет…
— Разбирам — тихо я прекъсна приятелката й. — И Олег разбра за това?
— Той го видя. На другия ден, на снимачната площадка. Моите усещания, те напълно съвпадаха с текста на ролята… Олег разбра всичко.
— И какво?
— Той се затвори в себе си. Никакви скандали. Работа и само работа. Снимките бяха само в павилион, никакви външни. Не трябваше да се чака слънце или дъжд. И ние наистина работехме по десет-дванадесет часа на денонощие. Бояринов е деспот, каквито рядко се срещат.
Всичката нежност и трепет изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.
Вера допи коктейла си.
— Знаеш ли какво, хайде да си поръчаме нещо по-силно. Нищо не ме хваща, направо кошмар.
— Добре. Но при едно условие: с някакво горещо мезе. Иначе ще се напиеш.
Вера кимна. Алина отново извика сервитьорката и направи поръчката.
— И какво стана после?
— После, след седмица или седмица и половина, когато заснехме почти всички мои епизоди, се разболя Сонечка. Оставяхме я със свекървата, а тя не знаеше колко болнаво дете е Соня. Тоест на теория знае, но тя никога не я е гледала и затова всъщност не знае. Накратко казано, Соня се разболя. Висока температура, гърло. И Бояринов, който е деспотичен като Пиночет, изведнъж ме пусна да се прибера вкъщи за няколко дни. Защото по-нататък следваха епизодите с Олег. Неговите фантазии и сънища.
Сервитьорката донесе коктейлите „Зомби“ от тъмен и бял ром „Бакарди“ и шишчета от есетра.
Вера веднага надигна чашата.
— Охо. Смъртоносно нещо…
— И какво стана по-нататък?
— По-нататък? Десет дена живях вкъщи практически сама, тоест заедно със Соня. Олег го нямаше. Докарваха го само да спи. Но и пристигайки си вкъщи, той не виждаше нито мен, нито Соня. Онова, което Бояринов направи с мен, го направи и с него. Олег беше като зомбиран. Знаеш ли, аз си мисля, дали той не е спал и с него? — каза по-тихо Вера.