Тъмен завет [bg]

Тя не успя да ми отговори, затова кимна и отпи от шишето. Потеше се толкова обилно, че лилавата ѝ блуза приличаше на втора кожа, но поне цветът на лицето ѝ се възвръщаше.

— Излизането от режим Супер Прия никога не е толкова приятно, колкото самото изживяване, затова и понякога се изкушавам да остана в него — намигна ми тя.

Роман удари с длан таблото и аз подскочих.

— Не е смешно. Не разбирам какво те прихвана да се метнеш така в сървъра и да подгониш онзи в другия му край.

— Справях се добре — увери го Приянка. — Еуфорията ми помогна, както и очаквах…

— Не ти е нужно, Прия. — Щом изтерзаното изражение по лицето му успя да притисне болезнено моето сърце, можех само да си представям какво причинява на нейното. — Защо не проумяваш, че самата ти си достатъчна?

— Ще ми се да беше така — отговори Приянка. — Но нямаше друг начин да преодолея защитната стена, която „Синя звезда“ бяха вдигнали. Ако не го бях направила, щяха да изтрият данните, без дори да надникнем в тях.

— Можеше да изключим сървърите от мрежата и да ги вземем с нас, за да ги анализираме по-късно — каза дрезгаво Роман. — Можеше да…

— Да си причиниш поредната смазваща мигрена, както впрочем и стори? Да рискуваш изобщо да не се свестиш този път? — Приянка поклати глава. — Еуфорията ми е единственият начин да те настигна.

— На мен винаги ми се е налагало да гоня теб — изтъкна Роман. — Не го направи само заради това.

— Не — потвърди тя. — Направих го, за да си върна поне част от силата, след всичко, което ми причини Мърсър. На мен и на другите си деца.

— Не сме негови деца! — прекъсна я гневно Роман.

Приянка само поклати глава.

— Така и не разбра. С Лана искахме да използваме способностите си в помощ на други уязвими деца. Да сложим край на извратените му експерименти. Но ти просто искаше да избягаме.

Роман се завъртя рязко в седалката си.

— Не желая да бягам, просто искам да оцелеем. Не ти харесва да се чувстваш безполезна? Безсилна? Погледни мен. Погледни мен, Прия. — Тя впери очи в него. — Единственото полезно нещо, което Мърсър видя в мен, беше предаността ми и стабилната ми ръка. Единствената причина да не ме умъртви като болно куче беше готовността ми да браня двете ви с Лана на всяка цена.

Какво значи това?

Като съзрях суровия гняв и болката по лицата им, ми се прииска да бях излязла от колата. Приянка изглеждаше искрено шокирана от думите му. Роман се обърна напред, притисна юмрук към устата си и впери взор през прозореца.

Трябваше да предприема нещо, затова запалих двигателя и подкарах колата обратно по отбивката от главното шосе. Гумите вдигнаха облаци прахоляк зад нас.

— Ро… — поде Приянка с по-мек тон. — Не се безпокой. Не искам да изпадам в онази еуфория, просто понякога имам усещането, че се нуждаем от нея. Но внимавам да не скачам в капани, от които не съм убедена дали ще успея да се измъкна, и това е един от тях. И като сме отворили думата за капани, съжалявам, че не ви казах за проследяващото устройство. Просто реших… да опитам за последно…