Перфектният удар [bg]

Той се намираше на горното ниво, нахлупил качулката ниско над челото си. Очите му проследиха Рийл, която подмина „ГеймСтоп“ и докосна брадичката си с пръст.

Усмихна се. Едно време и той беше използвал същия сигнал. Рийл изчезна към тоалетните.

Минута по-късно вниманието му беше привлечено от нисък и кльощав младеж с черна тениска, който излезе от „ГеймСтоп“ и последва Рийл.

В следващата секунда пръстите му стиснаха ръкохватката на пистолета, пъхнат в джоба му.

На терена се бяха появили два екипа.

Единият се приближаваше от изток, а другият от запад.

Беше виждал десетки такива през годините. По принцип изглеждаха различно, но за хора като него винаги бяха еднакви.

Тези очевидно не бяха отчели присъствието му. Той беше играчът с уайлд кард, като в тениса. И възнамеряваше да се възползва максимално от своя статут.

— Два подозрителни екипа в твоя посока — каза той в микрофона. — От изток и от запад. Идентични на вид, въоръжени и оборудвани с радиостанции за бърза координация.

Това беше един от начините за идентифициране на ударните екипи.

Миниатюрните слушалки в ушите им.

Неговата беше скрита под качулката, но онези долу явно бяха решили да не си правят този труд.

Което беше грешка.

— Разбрано — долетя спокойният отговор на Рийл. — Ще направя каквото мога.

— На твое шест часа`.

— Разбрано.

Секунди я деляха от вероятна престрелка, за да успее изобщо да се измъкне навън, но въпреки това гласът й звучеше така, сякаш просто е тръгнала да използва тоалетната.

Роби не беше очаквал нещо различно.

Полетя надолу по ескалатора, вземайки по три стъпала наведнъж. Скочи на приземния етаж и затича колкото го държат краката.

Единият от вражеските екипи вече се придвижваше към тоалетните в дъното. Другият беше на две крачки от тях.

— ФБР, останете на място! — изкрещя Роби.

Но мъжете не останаха на място. Той беше отправил предупреждението със слабата надежда, че може да се окажат представители на властта.

Но те не бяха такива.

Първата работа на служителите на реда в подобни ситуации е да се идентифицират. Размахват значки и служебни карти и крещят имената на службите, които представляват. Няма ченге, което да не се страхува, че може да бъде простреляно от своите или обратно — да стреля по свои.

Тези обаче мълчаха. Изпод саката им се появиха единствено пистолетите.

Роби ги изпревари и стреля пръв. Куршумът улучи коляното на най-близкия, той изкрещя и рухна на пода, изпускайки пистолета си. Един противник по-малко. Простреляното коляно е толкова болезнено, че дори твърди като скала мъже остават да лежат на място и реват като бебета.

Вторият отвърна на огъня. Куршумът разби голямата саксия, пред която Роби стоеше само преди миг. В момента обаче се намираше малко встрани от нея, приклекнал и готов за стрелба. Гърлото му пареше от киселините, които се надигаха от стомаха му. Нормална реакция на организма, когато някой стреля по теб. Независимо колко често се е случвало това. Изпитваше и страх, което също беше нормално за човек в неговото положение. Но не и паника — ключовата разлика между онези, които оцеляват, и останалите.