![Пазителката [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/0/pazitelkata-bg-download.jpg)
Пазителката [bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820505
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пазителката [bg]». Краткое содержание книги:
Миналото е само минало на едно начало. X. Дж. Уелс
Бурените също са цветя, стига веднъж да ги опознаеш. А. А. Милн
Бягството от Мочурището означава плен завинаги. Мадам Астрея Прайн
— Но нали небето тук не те пускаше да летиш?
— Вече може и да ме пусне. Както бе казал някой, в Мочурището всичко е възможно.
Станах да си вървя, но се спрях.
— Петра, известно ли ти е понятието Маладон?
Исках да видя първата й, неподправена реакция.
— Не — отвърна спокойно тя. — Какво означава?
— Нищо, забрави.
На следващата сутрин събрахме багажа и аз пристегнах Хари Две на гърдите си. Този път нямаше да превозвам другарите си един по един. Не и след неотдавнашната случка. Нищо чудно наоколо все още да се навъртаха крадци на души. Каквото и да става, вече щяхме да стоим заедно. Да оцелеем или да умрем заедно. Не сами. Никога повече.
Уловихме се във верига, както предния ден в храма, аз отскочих от земята и всички тромаво се издигнахме във въздуха. Петра завършваше редицата, държейки в готовност пръчката със свободната си ръка.
Трябва да призная, че гледката отвисоко бе впечатляваща. Синята планина се разстилаше величествено под нас. Части от нея бяха покрити с растителност, докато други представляваха гола скала, върху която по някаква причина не растеше дори тревичка.
Засега наоколо не се струпваха никакви облаци, а въздухът бе ясен и спокоен. Скоро се появи и струята дим, която Петра и аз бяхме забелязали предната вечер с помощта на заклинанието. Сега детайлите се открояваха по-ясно и можеше да се види, че къщурката, над чийто комин се виеше тя, е направена изцяло от син камък.
Снижих се, за да я разгледам по-добре. Пръстта наоколо също беше със син цвят, а сред дърветата към нея се движеше дребна фигура, помъкнала огромен наръч дърва. Те явно бяха горивото за огъня, от който идваше пушекът. Фигурата беше облечена c вехти панталони и карирана риза, а на главата си носеше червена шапчица с преметнат настрани пискюл.
Не очаквах да срещнем още същества в Петия кръг. Надявах се просто да прелетим до върха на планината.
Едва си бях помислила това, когато бурята се стовари отгоре ни с такава сила, че бе невъзможно дори да си поема дъх. Спътниците ми нададоха тревожни викове. Небосводът се разтресе от гръмотевици, а светкавиците преминаваха толкова близо до нас, че се уплаших да не ни овъглят. Усетих как пръстите на Делф започват да се изплъзват от моите. И тогава до ушите ми достигна нов, пронизителен писък.
Обърнах се и видях, че Петра пада, премятайки се, към земята.
— Дръжте се! — изкрещях и пикирах стръмно надолу. Ръката ми, върху която висяха Делф и Лакланд, се изви болезнено назад и ми се стори, че малко остава да се изтръгне от рамото.
Видях, че няма да настигна Петра навреме, но не се и налагаше.
— Ласадо!
От пръчката ми се изстреля тънка нишка светлина, обви се около талията й и я дръпна към нас. Лакланд се пресегна и я улови за крака.
— Май е в безсъзнание — извика в следващия момент. — Очите й са затворени.
— Виж дали диша — отвърнах. Първата ми догадка беше, че е улучена от някоя мълния.
— Не знам… Струва ми се, че не.
Спуснахме се светкавично сред ревящата стихия. Кацането ни бе доста твърдо, но аз бързо се окопитих и коленичих до Петра. Тя лежеше по гръб, със стиснати клепачи и разкривени от болка черти.
— Петра? Петра! — Шляпнах я през лицето.
Тя отвори очи и се озърна диво наоколо.
— Къде съм? Какво става?
Делф и Лакланд надничаха тревожно през рамото ми, но като се изключи объркването и уплахата, тя изглеждаше напълно невредима.
— Всичко е наред — казах. — Падна, но успяхме да те хванем навреме.
Тя бавно се надигна и се докосна по челото.
— Явно… съм припаднала. Последното, което помня, беше…
— Ехо!
Всички като един се обърнахме по посока на гласа.
Той принадлежеше на дребосъка с червената шапка. Бяхме се приземили недалеч от къщата му, чийто комин продължаваше все така да пуши.
— Кой си ти? — попитах, а той ме погледна с изключително радушно изражение на меките си кафяви очи, което веднага ме накара да застана нащрек. Радушно отношение тук не съществуваше, вече добре знаех това. Коварно и убийствено, да, но не и радушно.
— Казвам се Асъртър от Мъспел — бе тънкият, писклив отговор.
— Мъспел? Така ли се нарича това място?