Пазителката [bg]

Останалата част от храма обаче продължаваше да се руши, заплашвайки да пресече пътя ни за бягство. Устремихме се с всички сили към външния портал и се изстреляхме навън като куршуми миг преди цялата постройка да се срути сред облаци прахоляк. Издигахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая силите не ми изневериха. Тогава се спуснахме под стръмен ъгъл, приземихме се тежко върху меката, кална земя и се отъркаляхме като круши един върху друг.

Пред очите ни и последните останки от Храма на крадците на души се превръщаха в купчина развалини. После всичко утихна.

— Вече си мислех, че сме мъртъвци — промърмори Делф, изправяйки се с мъка на крака.

— То ние си бяхме почти такива — отвърнах аз.

Освободих Хари Две от сбруята му и отидох при Петра, докато Делф помагаше на Лакланд. Видях, че още здраво стиска пръчката в ръката си.

— Съжалявам, задето ти я отнех — казах с тих глас, който само тя можеше да чуе.

— Разбирам защо го направи — отвърна тя.

— Пет! — възкликна Лакланд. — Откъде, по дяволите, се сдоби с това нещо?

Петра повъртя пръчката между пръстите си, явно несигурна какво да отговори.

— Аз й я дадох — притекох й се на помощ, спечелвайки си недоверчив поглед от страна на Делф. — Имах резервна.

— А, ясно — рече Лакланд. — Дай боже всекиму такива резерви!

С учудване осъзнах, че вече се намираме в самото подножие на Синята планина. Предполагах, че прехвърлим ли я веднъж, ще се озовем в края на Мочурището.

— Как изобщо ни откри? — попита Делф.

— С малко помощ. От един приятел.

— Е — подхвърли Лакланд, — дали да не продължаваме нататък?

Вдигнах очи към планината, изпълнена с неведоми изпитания и опасности, а сетне ги сведох към пръчката си. Тя изглеждаше толкова малка и незначителна, но все пак ми бе служила вярно през всичките кръгове. Оставаше само да се надявам, че в нея има достатъчно останала магия, за да стигне до самия край.