Лунен ловец [bg]

Видях как изкачихме рампата към междущатската магистрала и се понесохме на север.

Мислено отместих Сю и се взрях напред. Джоко понечи да отвори уста, но аз вдигнах ръка и му направих знак да мълчи. Безмълвно стисна челюсти. Слушах през две съзнания и чувах звуци и чрез двете. Единият звук бе някаква непрекъсната висока пулсация. Незабавно го познах. Имахме проследяващо устройство. Ченгетата ни бяха пуснали да си вървим, но как после успяха да ни проследят? Сигурно бяха преценили, че ще станем невнимателни, ако решим, че сме се отървали от тях.

Джоко рязко смени платната да заобиколи влекач. Отворих вратата и се приведох напред. Вятърът разроши косата ми, докато се напрягах да се пресегна под колата.

Когато Джоко чу отварянето на вратата, хвърли поглед в моята посока.

— Какво, по дяволите, правиш?

Не му обърнах внимание. Трябваше да се наведа още по-ниско, за да пъхна ръка под колата. Предпазният колан се врязваше в корема ми. За миг кокалчетата на пръстите ми забърсаха високоскоростната лента. Почувствах камъчетата да се набиват в кожата ми. Джоко отби вляво на платното и протегна ръка да ме сграбчи за колана.

По дяволите! Чувах сигнала, но къде беше предавателят? Опипах цялото дъно на колата и най-сетне го открих. Здравото лепило не бе пречка за силата ми. Върнах се в колата, облегнах се и затръшнах вратата.

Джоко ме погледна гневно.

— Да не си откачил! И двамата ли искаш да убиеш?

Протегнах плячката си. Погледна малкото електронно устройство в пръстите ми и изруга.

— Добре. Няма нищо. Махни проклетата машинка!

Смазах прибора в юмрука си, свалих прозореца и го метнах в срещуположното платно. След като въпросът бе решен, отново се заех да намеря Сю. Затворих очи и потърсих съзнанието й.

Опитвах се да определя един нов звук. Бучене, вой. Двигател. Но какъв? Трябваше да се доверя на инстинкта си. Дълбоко и бавно поех дъх и оставих звука да проникне в главата ми, за да може съзнанието ми да го разпознае, да го определи.

Бяха нужни повече усилия, за да филтрирам звуците от двете места. Фучащите коли по междущатската магистрала, дрънченето на метал откъм друсащия се микробус. Отпуснах съзнанието си и се зареях. Сю също се отпусна и ме остави да водя. Отново чух звука. Туп, туп, туп, после вибрации и ръмжене, което прерасна в рев. Витло! Самолет!

Кимнах към Джоко, който ме следеше с ъгълчето на окото си и изглеждаше уплашен.

— Старото летище! В покрайнините на града! Можем ли да стигнем дотам?

По някакъв начин бе започнал да схваща какво правя и да го осъзнава. Едва-едва. Продължи да си мърмори под носа:

— Това е пълен абсурд, мамка му! Никой няма да повярва!

Не коментирах монолога му. Съсредоточавах се върху себе си. Страх ме е, Тони, дочух умолителен глас в съзнанието си.

Знам, Сю. Скоро ще бъда при теб.

Опитах се да я утеша, за да не разберат, че е в съзнание, но сърцето й биеше по-бързо. Подуших Боби. Беше наясно, че тя се е свестила. Усетих как поставя ръка на рамото й. Лек натиск. Правил го е с мен поне няколко пъти. Стой мирно, наредих й аз.