Среднощен танц

— Ашбърн, Дънфорд. — Той поздрави гостите си с бързо кимване.

— Помислихме си, че може би за вас ще е по-безопасно да дойдете с нас тази вечер — каза Дънфорд.

— Добра идея. Къде е Ема? Не е ли дошла?

— Отиде да проверят ушите й — отговори Бел.

— Какво?

— Дълга история.

— Сигурен съм, че е така — каза той провлачено.

Бел сграбчи ръката му и го дръпна силно.

— Уморих се от отношението ти, Джон.

— Не очаквай от мен да бъда приятен поне за седмица — изсъска той. — Знаеш как се чувствам относно всичко това.

Бел стисна устата си в решителна линия и се обърна към Алекс и Дънфорд. Алекс гледаше към тавана и си подсвиркваше, а Дънфорд се бе ухилил до уши.

— О, замълчи — накрая каза тя.

— Не съм казал нищо! — Това дойде едновременно от Дънфорд и Джон.

— Мъже. Омръзна ми от вас. Ема! Ема! Нуждая се от теб! Веднага!

Ема се отзова на момента, като влетя в антрето с невероятна скорост.

— Много съжалявам, лельо Керълайн — извика тя през рамо. — Бел има нужда от мен. — Тя не спря да бърза, докато почти не кацна до Бел.

— Благодаря на милостивия бог и на теб също, Бел. Помислих си, че тя ще ме убие.

— Ще тръгваме ли? — попита Алекс нехайно.

— Къде е Персефона?

— Тя реши да пътува с леля Керълайн и чичо Хенри — отговори Ема, хвана ръката на братовчедка си и двете обърнаха гръб на мъжете. — Тя изля нещо отвратително в ушите ми — прошепна Ема, — каза, че са мръсни.

Бел се усмихна и поклати глава.

— Само се е шегувала с теб. Мрази, когато хората пазят тайни от нея.

Ема позволи на Алекс да й помогне да се качи в каретата.

— Лейди Уърт може да разплаче дори Наполеон.

Този коментар накара Джон силно да изгрухти в съгласие.

Бел го стрелна с раздразнен поглед, докато се настаняваше до Ема. Той се отпусна на седалката срещу тях, но Бел не можеше да бъде заблудена от ленивата му поза. Можеше да се закълне, че всеки сантиметър от него беше нащрек, готов да скочи в действие, ако се наложи. Бдителността на Джон се предаваше на Алекс и Дънфорд и те също не изпускаха от очи вратите и жените.

Бел се опитваше да не гледа към мъжете. Те я правеха нервна и въпреки смелата си фасада, която бе издигнала заради Джон, беше малко притеснена за тази вечер. За щастие, Ема поддържаше постоянен разговор и те успяха да си побъбрят приятно, докато се приближаваха към крайната цел на пътуването си.

— И сутрешното гадене изчезна напълно — казваше Ема, — или поне се надявам да е така. Не съм се чувствала зле от седмица.

— Това е чудесно. Започна ли да ти личи? — Бел говореше тихо. Разговорът наистина не беше подходящ за смесена компания.

— Малко, но тези кройки го прикриват доста добре. И, разбира се, никой не може да види нищо под това наметало, но… Какво става, за бога?!

Каретата неочаквано се наклони надясно. Джон за секунди се хвърли към Бел, действайки инстинктивно, за да я предпази от удар.