Пожелай ме скъпа
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: southern #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Найденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ме скъпа». Краткое содержание книги:
Саманта се заклева да убие красивия измамник… ако баща й не го направи преди нея. Защото едно нещо Шавез желае повече от огромното ранчо на Кингсли — да направи своенравната красавица своя завинаги.
Саманта никога не попита Шелдън за адреса му, който Ханк му бе дал, нито пък Шелдън бе споменал нещо за това, нито пък нещо друго, свързано с посещението на Ханк. Саманта си мислеше, че той сигурно иска да забрави тази нощ.
Сега щеше да роди детето на Ханк. Не беше честно едно отмъщение да стигне толкова далеч. Саманта захапа долната си устна, когато болката отново се върна.
— Кога ще свърши това, Лана? — попита отчаяно Саманта. Наистина, не издържам повече.
— Ти се бориш с болката — смъмри я нежно Фройлана. — Трябва да се отпуснеш.
— О, сигурно. Хубав съвет — когато не си ти тази, която ражда. А и докторът още не е пристигнал. Сигурно ще закъснее.
— Тревожиш се напразно — заяви Фройлана — Има много време. Докторът ще бъде тук много преди да се роди бебето.
— О, господи! — изстена Саманта. — Това е последното нещо, което трябваше да чуя. Много време! Няма да издържа толкова дълго. Няма начин да оживея, Ще умра!
— Сама утежняваш положението си, Сам. Не се противи на болката. Това е първото ти дете. Естествено, че сега изпитваш най-големи болки. Въпреки това ще забравиш, следващото ще се роди по-лесно.
— Следващото!?! Да имам още едно дете? Никога! — Саманта се отпусна назад на възглавницата. Не знаеше кое е по-лошо: това, което изпитваше сега, или чувството, което изпита, когато за пръв път отиде да живее в тексаското ранчо на баща си. Първото нещо, което намери, бяха сватбените й дрехи, оставени на леглото в новата й стая Този ден бе почувствала такава ужасяваща празнота, а това бе само началото.
О, всичките вакуероси бяха дошли заедно със семействата си, като носеха почти всичко от мексиканското ранчо. Скоро старата къща бе подредена, дворовете — почистени, и тук имаше обширни равнини, подходящи за езда, и планини далечината. Беше почти същото, както беше в предишния дом, но тя мразеше мястото заради онази нощ. Конюшнята постоянно й напомняше за това. Чувстваше се самотна, нещастна, преследвана от спомени. Не бе сигурна какво иска от живота. Старите й забавления изобщо не я задоволяваха, а бъдещето изглеждаше безнадеждно. Беше нещастна и не знаеше защо.
Но когато разбра, че е бременна, отново възвърна енергията си, като отново намрази Ханк. Той бе искал да създаде дете и бе успял. Саманта бе извън себе си от гняв. Но в същото време почувства и облекчение. Така имаш извинение да напусне това място. От спомените й се струваше, че ще полудее. Можеше също така да напусне страната, така Ханк нямаше да научи за бебето.
Беше си мислила, че ще се почувства по-добре, след като замине, но се беше излъгала. Започна да мисли за детето за това, че ще трябва да го отгледа сама, и отново с почувства нещастна. Обичта, която започваше да изпитва към детето, малко й помагаше. Както и Шелдън, за когото винаги си задаваше въпроси. Опитваше се да разбере защо той предизвикваше у нея такъв гняв. И после пристигна Ханк.
Болката стана толкова непоносима, че Саманта започна да крещи. Точно тогава пристигна докторът, но това вече не я интересуваше. Ханк трябваше да бъде тук. Той бе отговорен за всичко това. Но не, тя не го искаше, не искаше той знае колко много страда. Не, не искаше.
Шелдън бе обещал да го уведоми, когато времето наближи, и Ханк бе повече от доволен, когато съобщението пристигна. Докато пътуваше по лондонските улици, го обзе прекрасно настроение. Лоренцо също дойде с него, но Ханк не чу и дума от това, което приятелят му казваше, Саманта раждаше детето му. Нейното дете. Тяхното дете.
Само миг, след като пристигна, чу писъци от горния етаж от което му призля. С чаша в ръка, Ханк седна в най-далечния ъгъл на всекидневната, колкото бе възможно по-далеч от затворената врата. Като разбъркваше леда в чашата си, заглушаваше поне малко звуците, които идваха от горния етаж, но от време на време кръвта се отдръпваше от лицето му. Допиваше третото си питие, като мислеше с тревога какво ставаше горе.
— Не би трябвало да стоите тук. Ханк — отбеляза Шелдън, след като поредният писък замря и настъпи необичайна тишина. — Нито пък аз. — Той бе единственият, който кръстосваше нервно стаята. — Боже господи, човече, това не е място за мъже!
Ханк хвърли поглед към Шелдън и изминаха няколко секунди, преди да отговори.
— Значи няма да ме изхвърлиш?
— Разбира се, че не.
— Тогава ще остана.
— Бастунът ми е тук. Защо да не…? — Шелдън опита да направи предложение за разходка.
— Не.
Наблюдавайки двамата мъже, Лоренцо поклати глава.
— Той с прав, Ханк. Ти не трябва да стоиш тук. Излез за малко.