Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Носенето май изглежда по-малко унизително.
Онрак прибра меча си в клупа на кожения ремък на рамото си. Макар да се смяташе за висок за своя вид, Тайст Едур беше по-висок, почти с цял лакът. Т’лан Имасс го накара да седне, със свити колене, после клекна и пъхна едната си ръка под коленете му, другата под мишниците. Изскърцаха сужожилия и воинът се изправи.
— Имаш дупки по целия череп. Или поне по това, което е останало от него — отбеляза Тайст Едур.
Без да отвърне, Онрак затича напред.
Вятърът повя от хълмовете и скоро набра толкова сила, че Т’лан Имасс трябваше да се наведе напред; стъпалата му тупаха по чакълестите ивици между локвите.
Рояците комари се разпръснаха.
В хълмовете отпред се долавяше някаква странна еднаквост. Бяха седем, подредени като че ли в права линия с еднаква височина, макар и всеки посвоему безформен. Буреносните облаци се трупаха далече зад тях, засмукваха гневни вихрушки към небето, над огромния планински хребет.
Вятърът виеше в съсухреното лице на Онрак, дърпаше златистите му кичури, пищеше монотонно през каишките на сбруята. Трул Сенгар се беше присвил, снишил глава, за да я заслони от поривите му.
Засвяткаха мълнии, гърмът стигаше до ушите им дълго след това.
Хълмовете изобщо не бяха хълмове. Бяха изкуствени, огромни и тромави, от гладък черен камък. Високи над двайсет човешки боя. Зверове, подобни на кучета, с масивни черепи и малки уши, с напрегнати глави, обърнати към двамата пътници и далечната стена зад тях; огромните ями на очите им смътно блестяха с цвета на тъмна жарава.
Онрак забави крачка.
Ала не спря.
Падините бяха останали назад, земята бе хлъзгава от навяния от вятъра дъжд, но инак твърда. Т’лан Имасс свърна към най-близкия монумент. Приближиха и спряха под завета на огромната статуя.
Внезапното затишие бе последвано от тишина като в недрата на пещера: вятърът бе странно приглушен и далечен. Онрак смъкна Трул Сенгар на земята.
Удивеният поглед на Тайст Едур се прикова в извисилия се над тях монумент.
— По-натам трябва да има порта — тихо каза Трул.
Онрак спря, бавно се обърна и изгледа спътника си.
— Този лабиринт е твой. Какво долавят сетивата ти от тези… паметници?
— Нищо. Но знам какво трябва да изобразяват… както и ти. Изглежда, обитателите на този свят са ги превърнали в свои богове.
Онрак не отвърна нищо. Отново се обърна към огромната статуя и погледът му се плъзна, нагоре и все по-нагоре. Към блесналите като жарава очи.
— Порта ще има — настоя Трул Сенгар. — Средство да напуснем този свят. Защо се колебаеш, Т’лан Имасс?
— Колебая се пред лицето на нещо, което ти не можеш да съзреш — отвърна Онрак. — Да, седем са. Но две от тях са… живи. — Поколеба се и добави: — И тази е едната.
7.
Армия, която изчаква, е армия, която воюва сама със себе си.