Картел
- Автор: Сулитцер Поль-Лу
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Картел». Краткое содержание книги:
Х. Дж. Трабърт беше едно от кодовите имена на Убиеца.
Х. Дж. Трабърт наистина съществуваше: Това беше един борсов посредник по сделки със суровини, чиято кантора се намираше на фултън Стрийт, в Южен Манхатън. В действителност обаче Трабърт играеше ролята единствено на пощенска кутия.
Съдържанието на съобщението нямаше значение. Важен бе броят на буквите. Трийсет и четири. Без трийсет и едно.
Което означаваше, че Убиеца му определя срещана 3 февруари. Нулите също бяха лишени от смисъл; от значение бе единствено числото 18. Среща на 3 февруари в шест часа вечерта на обичайното място, сиреч в един от кабинетите, разположени два етажа над кантората на Трабърт на фултън Стрийт.
Убиеца знае, че вдругиден ще бъда в Ню Йорк. Признай, че си очаквал това, Мак! Очевидно е разбрал, че Гантри е идвал при теб. Едно е сигурно: все още не те е осъдил на смърт; пълното унищожение на семейство Джеймс Доре Макартър все още не е на дневен ред. Лети, дъщерите ти и ти самият ще живеете най-малко до 3 февруари, до около шест и половина вечерта.
Хубаво е да знаеш, че разполагаш с време.
Страх ли те е, Мак?
Да.
— Лети, много бих искал с момичетата да ме придружите до Ню Йорк.
— В Ню Йорк вали сняг. Ако изобщо трябва да ходим някъде, бих предпочела Аспен или Швейцария, за да покараме ски.
— Сигурно имаш какво да пазаруваш оттам. Не си идвала с мен в Ню Йорк от месеци.
Лети му хвърли бърз поглед, след което продължи да замесва Бог знае какво тесто, предназначено за Бог знае какъв странен сладкиш. Въпреки че имаха две готвачки, тя най-често готвеше сама.
— Добре, Джими. Кога заминаваме?
— Утре. Бих искал пътьом да спрем за малко в Насау.
— Ще бъдем готови.
Двете готвачки, оказали се в техническа безработица, правеха всичко възможно, за да изглеждат заети. Едната беше от Хаити, а другата от Сан Доминго и обикновено разговаряха помежду си на някакво съвършено непонятно креолско наречие. Макартър пряко сили успя да им се усмихне. Кръвта му направо се бе смръзнала във вените. И имаше защо: да разбере едва сега, след толкова години, че Лети знае. Че се досеща за скритата част на айсберга и мълчи. Макартър бе шокиран. В буквалния смисъл на думата. Лети знаеше и приемаше. Едва не повърна в банята, където побърза да се скрие, обзет от разочарование, гняв и срам.
Докато умишлено се бавеше под душа, страхът от онова, което го очакваше в Ню Йорк, отново се събуди и изпълни цялото му същество.
А страхът бе чувство, с което в известна степен все пак бе свикнал.
Бяха в Манила, в американска военноморска база. Моряците, проявили се като изключително забавни спътници, до един слязоха от гигантския самолет. Зенаид и Гантри останаха на борда му до идването на някакъв облечен от глава до пети в бяло „очарователен офицер“ (по думите на Зенаид) с чин капитан III ранг, който им се представи под името Осбърн.
— Имам заповед да ви отведа навсякъде, където пожелаете да отидете. Лично подбрах дванайсет души, които ще осигуряват безопасността ви през цялото време, докато сте на Филипините. Освен ако вашата цел не са именно Филипините?
— Не точно — каза Гантри.
Навън, под яркото филипинско слънце, в подножието на стълба с размерите едва ли не на Бруклинския мост, ги чакаше въоръжен ескорт. В близост бе паркирана бронирана камионетка с отворена задна врата.
— Би трябвало да кажеш на човечеца кои сме и защо командването на марината полага такива грижи за нас — заяви Зенаид.
Утре може и да сме мъртви, но междувременно пада голям майтап! Хайде, Гантри! Намери някакво приемливо обяснение. Дай да те видим как ще се измъкнеш от положението. Кажи му нещичко за Мравките например. За онези от два, шест и осемнайсет метра.
Гантри прегърна Осбърн през рамо и прошепна няколко думи в ухото му. Известно време Осбърн стоя като вцепенен, след това погледна Зенаид, после Гантри, сетне отново Зенаид. Накрая преглътна и каза:
— Разбирам. Последвайте ме, ако обичате. Намирате се под закрилата на военноморския флот, с което всичко е казано.
Тримата излязоха от самолета и се качиха в бронираната камионетка. Тя незабавно потегли и след известно време спря пред една дървена вила.
— Можете да се чувствате като у дома си до заминаването ви — каза Осбърн. — А сега ви оставям. Ако имате нужда от нещо…
„Оставял“ ги! И това ако е оставяне! Под всеки прозорец стоеше въоръжен моряк.