Войната на близнаците
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Dragonlance Legends #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: "ИнфоДАР" ЕООД
- ISBN: 954-761-142-9
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на близнаците». Краткое содержание книги:
Цели сто години народът на Крин се е борил за своето оцеляване. Ала
за някои тези години са изминали като миг.
Запратени напред във времето от могъщата магия на Рейстлин, Карамон и Кризания са
принудени да застанат рамо до рамо с магьосника в опитите му да
покори Царицата на Мрака. За свое учудване Рейстлин открива, че
летописите трудно могат да бъдат подчинени на чиято и да е воля.
А още по-малко копнежите на сърцето му.
—Ама... — Аргът не можеше да си затвори устата. — Този език таен. Знае го само дюлър и неколцина други, като Дънкан, крал...
— Чети! — махна раздразнено Рейстлин. — Не разполагам с цяла нощ.
Като измърмори под нос една ругатня към Реоркс, джуджето зачете. Отне му доста време, макар да ставаше дума едва за няколко изречения. После поглади гъстата си оплетена брада и потъна в размисъл. Накрая се изправи, нави свитъка и бавно потупа с него дланта си.
— Ти прав. Това разрешава всичко. — Отново се настани на стола и се втренчи с присвити очи в магьосника: — Но искам дам нещо друго за Дънкан. Не само свитък. Нещо... впечатляващо.
— Кое смята вашият вид за впечатляващо? — попита Рейстлин с извита от презрение горна устна. — Няколко дузини нарязани на парчета тела?
Аргът се захили:
— Главата на твоя генерал.
Настъпи продължително мълчание. Рейстлин мислеше, макар с нищо да не го издаваше — просто стоеше неподвижно. Дори изглеждаше така, сякаш бе спрял да диша. Тишината се проточи влудяващо, додето Аргът си даде сметка, че е започнал да я възприема като живо същество.
Джуджето потръпна и се намръщи. Не, смяташе да настоява в искането си. Така Дънкан щеше да бъде принуден да го обяви за герой, като онзи кучи син Карас.
— Съгласен съм. — Гласът на Рейстлин бе лишен едновременно и от интонация, и от каквато и да е емоция. Още докато го изричаше обаче, магьосникът се наведе през масата. Доловил приближаването му, Аргът се отдръпна колкото можеше повече. Сега вече виждаше ледения блясък на очите под качулката, усещаше как го пронизват до самите дълбини на съществото му. — Съгласен съм — повтори магьосникът. — Погрижи се да спазите вашата част от сделката.
Джуджето преглътна шумно и се усмихна несигурно:
— Май не те наричат Мрачния без причина, а, приятел? — рече с насилен смях, след което слезе от стола и напъха свитъка в колана си.
Рейстлин не отговори. Единственият знак, че е чул забележката на Аргът бе лекото прошумоляване на робата му. Аргът сви рамене, обърна се и даде знак на двамата си спътници да се заемат с ковчежето в ъгъла. Джуджетата се разбързаха. Затвориха капака и използваха ключа, който магьосникът безшумно извади и им подаде. Когато го вдигнаха, и двете изпъшкаха от усилие, но героично го помъкнаха навън.
На входа Аргът спря с блеснали от удоволствие очи и загледа към тях, додето се скриха в безопасност сред сенките на близката гора. Сетне се обърна към магьосника, който отново се бе превърнал в езеро от необятен мрак.
— Не се тревожи, приятел. Няма провалим теб.
— Не, приятел — съгласи се тихо Рейстлин. — Няма. Аргът се закова. Тонът на магьосника не му хареса.
— Виждаш ли, Аргът, тези пари са прокълнати. Ако се опиташ да ме преметнеш, всеки, който се е докосвал до тях, съвсем скоро ще забележи, че кожата на ръцете му почернява и започва да гние. А по времето, когато ръцете му вече няма да бъдат нищо повече от сърбяща, кървава каша от плът, ще почернеят и краката му. После, докато наблюдава безпомощно, проклятието ще се разпространи по цялото му тяло. Накрая вече няма да може да се държи върху разложените си крака. Едва тогава ще му бъде позволено да умре.
Джуджето издаде някакъв неопределим звук.
— Ти... ти лъжеш! — произнесе с мъка.
Рейстлин не отговори. Съвсем спокойно можеше и да е изчезнал от палатката. Аргът вече нито го виждаше, нито го чуваше. Магьосникът сякаш се бе стопил в нищото. Онова, което чу обаче, бяха виковете и смеховете откъм поста на караула, когато вратата му се отвори с трясък и от нея се изляха светлина и залитащи джуджета и хора.
Аргът изруга под нос и забързано хукна в тъмнината.
И докато тичаше, бършеше обезумяло ръцете си в панталоните.
Глава 6
Утро. Слънцето на Крин изпълзя съвсем бавно иззад линията на планините, сякаш предчувстваше ужасяващите картини, които лъчите му щяха да огреят през новия ден. Времето обаче не можеше да спре. Най-сетне лицето на слънцето се издигна над върховете и бе посрещнато с радостни възгласи и трясък на мечове удрящи се в щитове. Принадлежаха на онези, които виждаха изгрева, но може би нямаше да доживеят залеза.
Сред ликуващите бе и Дънкан, крал на планинските джуджета. Възправен сред бойниците на великата крепост Пакс Таркас, заобиколен от генералите и крещящите войни, той се усмихна със задоволство. Щеше да бъде славен ден.
Само едно джудже посрещаше безрадостно утринта. Дънкан дори не трябваше да поглежда към него, за да долови със сърцето си гръмовното му мълчание.
Застанал встрани от останалите, стоеше Карас, героят на народа им. Висок и донякъде великолепен в блестящата си плетена ризница, уловил тежкия боен чук в здравите си ръце, той се взираше в лъчите на изгрева. И ако някой си направеше труда да погледне към него, щеше да забележи в очите му сълзи.