Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Когато и последният мъж отмина, Джори се измъкна от нишата и след миг Клара и Сабиха го последваха. Сабиха я хвана за ръката и не я пусна. Клара придърпа момичето до себе си. Някъде вдясно пищеше жена. Досега не бяха срещнали нито един стражар от градската гвардия по улиците. Писъците на жената пресекнаха. Клара си каза, че някой ѝ се е притекъл на помощ. Можеше да си го повтаря до втръсване, но нямаше начин да го повярва.
На половината път до западната порта стигнаха до барикада, преградила улицата. Маси, столове, сандъци и една преобърната каруца. И от двете страни на барикадата имаше хора. Но дали я бяха издигнали, за да спрат бегълци като тях, които се опитват да напуснат града, или за да попречат на войници и разбойници, тръгнали към столицата, Клара можеше само да гадае. Мъжете не носеха униформа. Нямаше знаменца на благороднически домове. Ако войната беше насилие, съобразено с правила, традиции и чест, то това не беше война, а нещо по-лошо.
— Какво ще правим? — попита тя шепнешком.
— Елате с мен — каза Джори.
Задната уличка беше мръсна, но точно сега това не беше важно. Ако подгъвът на наметалото ѝ забършеше карантиите, изхвърлени от някоя месарница, това би било съвсем в тон с всичко останало. Етикетът и деликатността имаха своето място, но то не беше тук. Джори беше вдигнал глава и гледаше към нощното небе, сякаш се боеше звездите да не го отнесат нанякъде. А после изсумтя доволно.
— Какво? — попита Клара.
— Онзи покрив там — каза той и посочи едноетажна пивница със затъмнени светлини и затворени капаци. — Ако ви повдигна, ще можете ли да се покатерите?
Клара огледа сградата. Минали бяха десетилетия, откакто за последно се беше катерила на забранени места. А дори и тогава се катереха най-вече по дървета.
— Мога да опитам — каза тя.
Най-напред повдигнаха Сабиха, после Джори вдигна майка си, а Сабиха хвана ръцете ѝ и я издърпа на покрива. Джори се набра на ръце последен. Даде им знак да мълчат и ги поведе покрай стрехата към тъмна ниша, в която имаше дървена стълба към съседната сграда.
— Ако се качим горе — прошепна Джори, — знам едно място, където можем да прехвърлим стълбата над уличката и да минем по нея. Така барикадата ще остане зад гърба ни. Стига да не погледнат нагоре.
— Започвам да си мисля, че не съм те възпитала добре — каза тихичко Клара и се заизкачва по стълбата.
От върха на втория етаж улицата изглеждаше много далеч. Мъжете при барикадата се смееха на нещо, но в гласовете им се долавяше истерична нотка — бяха уплашени и се опитваха да скрият със смях страха си. Сабиха се качи след Клара, а Джори коленичи и внимателно изтегли стълбата.
Клара обходи с поглед града. Своя град. Стълбове пушек имаше кажи-речи навсякъде, но най-големият, онзи най-близо до Кралски шпил, беше започнал да изтънява. Или някой беше организирал пожарникарска бригада, или от горящата къща бяха останали само камъните. Крепостните стени в далечината грееха от светулките на запалени факли, а ниският полумесец сякаш всеки миг щеше да целуне западната порта.
Западната порта.
— Спри — каза Клара. — Остави стълбата.
— Не, ще свърши работа — каза Джори. — Знам, че не изглежда достатъчно здрава, но съм го правил и преди. Минавахме на бас оттук, когато бях…
— Портите са затворени — каза Клара. — Някой е запечатал града.
Джори застана до нея. Крепостната стена не беше чак толкова далеч. Денем и в по-спокойни дни Клара би могла да стигне до голямата порта за няколко минути. Сега обаче, въпреки мрака, нямаше съмнение, че бронзовите врати са затворени. Затворени, залостени и най-вероятно свалени от пантите, както се правеше по време на война.
— В капан сме — прошепна Сабиха.
— Да — каза Клара.
Маркъс
Когато пристигнаха докладите, в Порте Олива валеше — от онези проливни летни бури, които започват сутрин с лека миризма във вятъра под ясно синьо небе, а до обед вече беснеят и се опитват да удавят всичко живо. Бурята превърна улиците в бързи, дълбоки до глезените реки, които влачеха боклуци, фъшкии и мъртви животинчета към морето. Маркъс беше навел глава срещу вятъра, но не си правеше труда да бърза. Хлебарката беше дотичал с новината, че Пик го вика в банката. Само няколко минути след като излезе навън, Маркъс вече бе мокър до кости, затова тичането му се струваше безсмислено.