Върховното кралство [Рицарят]

Началникът на стражата остана неподвижен, не каза нищо, но очите му блестяха от ярост. После даде една отсечена команда и се обърна, последван от хората си.

Тълпата го гледаше как си тръгва унизен, невярваща на очите си, после изведнъж беше обзета от веселие. Хората викаха, поздравяваха се, смееха се и крещяха „да живее“.

— Ето — каза Лорн мрачно. — Войната е обявена.

— Надявам се, че знаете какво правите, синко.

— Андара няма да посмее да се изправи срещу мен. Но вие внимавайте, отче. Може да нападне вас.

— Единственият ме закриля.

За пореден път Лорн се запита докъде стигаше истинската смелост и докъде сляпата вяра в абсолютното доверие, което черният свещеник показваше пред лицето на опасността.

— Но не се лъжете — продължи отец Елдрим. — Тези хора ръкопляскат и се радват. Сега са многобройни и се чувстват силни. Мигът ги опиянява. Прави ги смели, защото стават безгрижни. Но после ще се приберат у дома. Сами. И ще размислят. Ще се замислят за това, което може да изгубят и отново ще започнат да се страхуват. Ще си кажат, че не можете да защитите всички, и ще са прави.

Тъй като Лорн не казваше нищо, свещеникът се обърна към него и настойчиво попита:

— Нали?

— Няма война без жертви, отче.

Само те двамата можеха да чуят какво си говорят, така че на отец Елдрим му се стори, че не е чул добре.

— Какво казвате?

— Казвам, че имате право, отче. Не мога да защитя всички тези хора от стражите. Нито семействата им. Нито къщите им. Нито дюкяните им.

— Някои ще си платят за проявената днес дързост.

— Да. Рано или късно Андара ще си отмъсти за унижението, което понесе преди малко.

Сдържайки зараждащия се гняв, черният свещеник погледна Лорн, който гледаше тълпата.

— И това не ви ли притеснява?

— Това е неизбежно. Така че го приемам.

— Вие го приемате, без обаче на вас да ви струва кой знае какво — обвини го свещеникът. — И толкова по-зле, ако невинни хора платят за вашата амбиция. Защото нищо не е по-важно от Черната кула, нали?

Лорн трябваше да положи усилие да остане спокоен. Бавно и дълбоко си пое въздух и след кратко мълчание каза:

— Свещеници, черни свещеници — също като вас — дойдоха веднъж в Далрот. Много се молиха, отслужиха няколко литургии и изповядаха затворниците. Спомням си единия от тях. Възрастен мъж, който преди това бил военен свещеник. Беше придружавал армии на война и беше видял всички ужаси на света. Тъй като искаше от мен да изповядам греховете си, аз му казах, че най-големите грешници в Далрот, каквото и да са направили, не са затворниците. Защото това, което изтърпях там — денем и нощем — не го заслужавах, отче. И знаете ли какво ми отговори този възрастен свещеник?

— Не.

— Отговори ми, че страданията и нещастията, които са ни пратени на този свят, нямат никакво значение. И че единственото важно нещо е спасението на моята безсмъртна душа.

Лорн замълча.