Жулиета

Тръгнах към хотела сама, потънала в мисли. Но независимо колко упорито се опитвах да извъртя нещата, Джанис беше права. Не трябваше да се доверявам на Алесандро. Започвах да си падам по него, точно както той ме бе уверил, че ще стане. И в увлечението си почти вярвах, че неясните снимки на Джанис показват друг човек и чужда кола, а Алесандро ме бе следил само заради галантността си.

Освен това, той ми обеща да ми разкаже всичко. Не само за Лучано Салимбени, тоест Умберто, но и за дядо си и стария Шарлемейн. Не беше негова вината, че ни прекъснаха няколко пъти. Или беше? Ако наистина искаше да ми разкаже всичко това, защо не го бе направил по-рано? И защо сега, когато Джанис ни прекъсна, просто не ме покани да се върна в „Монте Паски“ с него и да ми разкаже историята по пътя?

Почти бях стигнала до хотел „Чизарели“, когато черна лимузина спря до мен и задният прозорец се отвори наполовина и разкри усмихнатото лице на Ева Мария.

— Жулиета! — възкликна тя. — Какво съвпадение! Влез и хапни парче локум!

Настаних се на кремавата кожена седалка срещу Ева Мария и се зачудих дали бях попаднала в капан. Но пък ако Ева Мария искаше да ме отвлече, защо просто не бе накарала Алесандро да го направи? Несъмнено, той бе споделил с нея, че вече е успял да ме накара да ям, или по-точно да пия, от ръката му.

— Толкова се радвам, че още си тук! — извика тя, като ми предложи парче локум в сатенена кутия. — Страхувах се, че кръщелникът ми те е уплашил и пропъдил. Трябва да се извиня заради него. Обикновено не е такъв.