Боговете на вината
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Мики Холър #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-458-1
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Боговете на вината». Краткое содержание книги:
— Веднага, Ваша Чест.
Погледнах пак към записките си, ориентирах се и продължих. Възражението на Форсайт не беше нищо повече от опит да наруши ритъма ми. Знаеше, че само по себе си то няма никакви основания.
— Детектив Уитън, това обаждане в 18:47 на 5 ноември е само шест дни преди убийството на госпожица Дейтън, нали така?
— Да.
— Колко продължава разговорът?
Уитън погледна документа.
— Пише, че е две минути и петдесет и седем секунди.
— Благодаря. Проверихте ли номера, когато получихте тази разпечатка? Обадихте ли му се?
— Не си спомням.
— Имате ли мобилен телефон, детектив?
— Да, но не е у мен.
Бръкнах в джоба си и извадих моя. Помолих съдията да ми позволи да го дам на Уитън.
Форсайт възрази: каза, че се опитвам да играя театър, и ме обвини в циркаджийство.
Отвърнах, че това, което Форсайт нарича театър, е просто демонстрация, не по-различна от тази преди седмица, когато той накара съдебния лекар да покаже върху Ланкфорд как е била счупена подезичната кост на жертвата при удушаването й. Добавих, че ако детективът набере този номер, това би било най-лесният и бърз начин да проверим на кого се е обадила Глория Дейтън в 18:47 на 5 ноември. Съдията ми позволи да продължа. Приближих се до Уитън и му дадох телефона си, след като го включих на високоговорител. Помолих го да набере 213-621-6700. Той го направи и остави апарата на парапета пред свидетелската банка.
След едно позвъняване отговори женски глас.
— Агенция за борба с наркотиците, Лос Анджелис. С какво мога да ви помогна?
Кимнах, пристъпих напред и взех телефона.
— Извинявайте, сгрешил съм номера — казах и затворих.
Върнах се до катедрата, наслаждавайки се на пълната тишина, която настъпи, след като женският глас бе произнесъл „Агенция за борба с наркотиците“. Хвърлих скришом поглед към Малъри Гладуел, моята лидерка сред съдебните заседатели, и видях изражение, което беше като мед за душата ми. Устата й бе леко отворена, все едно искаше да каже: „О, мили боже!“.
Обърнах се пак към Уитън и извадих снимка, която държах приготвена под бележника си. Помолих за разрешение да се приближа до свидетеля с първото веществено доказателство на защитата. Съдията ми позволи и дадох на Уитън снимката, която Фернандо Валенцуела бе направил на Глория Дейтън, когато й е предал призовката по делото на Мойя.
— Детектив, държите в ръката си фотография, отбелязана като веществено доказателство номер едно. Тази снимка на жертвата е направена в момента, когато й е връчена призовка по иска на Мойя срещу Ролинс. Може ли да ви обърна внимание на времето и датата, отпечатани на нея? Бихте ли ги прочели на съдебните заседатели?
— 18:06 часът, 5 ноември 2012 година.
— Благодаря ви, детектив. Бихме ли могли да заключим от тази снимка и телефонните разпечатки на жертвата, че точно четирийсет и една минути след като на Глория Дейтън й е връчена призовка по делото на Мойя, тя се е обадила в лосанджелиското поделение на Агенцията за борба с наркотиците от личния си мобилен телефон?
Уитън се поколеба и извърна поглед, явно притеснен.
— Няма как да знам дали тя се е обадила — отговори накрая. — Може да е дала апарата си на някой друг.
Обичам да гледам как ченгетата се разпадат на свидетелската банка. Как се опитват да не дадат очевидния отговор и така сами се правят на глупаци.
— Значи вашето мнение е, че четирийсет и една минути след като госпожица Дейтън е получила призовка като свидетел по дело на осъден наркодилър, някой друг е звънял от нейния телефон в Агенцията за борба с наркотиците?
— Не, не казвам това. Нямам мнение по въпроса. Казвам само, че не знаем кой е държал телефона й в този момент. Затова не мога да кажа със сигурност, че се е обадила тя.
Поклатих глава, преструвайки се на гневен. Истината беше, че преливах от радост заради отговора на Уитън.
— Добре, детектив, да продължим нататък. Разследвахте ли изобщо това позвъняване и връзката на Глория Дейтън с Агенцията за борба с наркотиците?
— Не, не съм.
— Проверихте ли дали е била информатор на Агенцията?
— Не, не съм.
Виждах, че спокойствието на Уитън е на път да се пропука. Той не получаваше никаква подкрепа от Форсайт, който нямаше валидни основания да възрази и затова се бе снишил в стола си.
— Защо, детектив? Това не е ли една от онези полезни посоки на разследването, за които говорихте?