На крачка от гроба [bg]

Боунс плъзна ръце по тялото ми с такава нежност, сякаш бях от стъкло и можех да се счупя. Устните му следваха пътя на ръцете му и аз опитах да запомня усещането за него, докато го милвах с пръсти. И за миг не повярвах, че това не е сбогуване. Но аз обичах и бях обичана, а нямаше нищо по-прекрасно от това. Той бе заличил мъчителното чувство да съм отхвърлена, което бележеше досегашния ми живот. Боунс мислеше, че пет месеца са прекалено кратко време, аз обаче бях удивена, че бях дарена с такава радост за толкова дълго.

— Обичам те — простена той, или пък може би го казах аз. Вече не можех да доловя разликата. Границите между нас се бяха размили.

Отказах да измия кръвта, исках да покрива кожата ми. По-късно — ако оцелеех — щях да я отмия, след като бъдеше покрита с кръвта на извършителите. Едва сега осъзнах защо отдавна покойният индианец приятел на Боунс бе боядисал лицето си в цветовете на войната, преди да се отправи в битка. Това бе символ, който всички трябваше да видят, за да разберат неговата непоколебимост; кръвта на моето семейство бе моят символ. Преди да свърши нощта, много части от тялото ми щяха да бъдат белязани по този начин. Устните ми бяха едни от тях.

Боунс повдигна въпроса и по изключение този път приех, без да се колебая. Неговата кръв щеше да ме направи по-силна — наистина само временно, но за целите ни беше достатъчно. Освен това като бонус тя щеше да помогне раните, които без съмнение щях да получа, да заздравяват по-бързо. Колкото по-бързо заздравяваха, толкова по-бързо отново щях да убивам.

Първо той имаше нужда от свежа кръв, както автомобил, жаден за бензин. В този квартал му бяха нужни само няколко минути, за да открие някого, дето си търси белята. Нещастните жертви бяха четирима мъже, въобразяващи си, че могат да му откраднат портфейла. Вместо него обаче те се сдобиха с малко недостиг на желязо. Боунс не си направи труда да пилее хипнотизиращите си умения заради тях, а направо ги нокаутира с по един-единствен мълниеносен юмручен удар в челюстите им. Ако обстоятелствата не бяха така трагични, сигурно щях да се смея на начина, по който те изпопадаха в редичка, без дори да успеят да мигнат. Може би това щеше да им набие в главите, че от престъпления не се печели.

Боунс пи от всеки от тях и лицето му определено бе зачервено, когато се приближи до мен. Поклатих глава и тръгнах обратно към хотела.

— Първо ще трябва да си измиеш устата. Не искам да пипна хепатит, когато ме целунеш.

Щитът ми от сарказъм бе вдигнат като част от бронята ми. Всички по-дълбоки и силни емоции трябваше да почакат да ги пусна от клетката, в която ги бях заключила.

Той послушно изплакна уста, когато се върнахме в стаята. Няма нужда да споменавам, че никой от двама ни не бе взел паста за зъби.