![Проектът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/5/4/3/2/proektt-bg-download.jpg)
Проектът [bg]
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Проектът [bg]». Краткое содержание книги:
„Caймък ce зaвръщa към cвoитe любими тeми, приcтъпвaйки към тяx умнo, cъc cмaйвaщa oригинaлнocт — нeщo изключитeлнo приятнo.“„Киркъc Рeвюc“
— Опитваш се да ми кажеш, че е възможно да има Рай…
— Не. Просто те питам какво би направил ти, ако наистина имаше?
— Искаш да кажеш дали ще го приема като факт?
— Да, точно това те питам. Ако ти наврат носа в Рая…
— Предполагам, че щях да остана с отворена уста.
— И щеше ли да приемеш съществуването му?
— Би трябвало, нали? Но как бих могъл да зная, че това наистина е Рая? Не със златните стълби и ангелите…
— Вероятно не със златните стълби и ангелите. Това са овехтели истории. Някой се опитва да представи Рая като място, за каквото са жадували хората в зората на цивилизацията. Място, където биха искали да живеят като на някакъв вечен пикник. Но аз смятам, че ти би разбрал дали наистина е Рая.
— Хубав поток с много риба — унесено произнесе Тенисън, — пътечки в гората, планини, на които мога да се любувам, добри ресторанти, където келнерите са ми приятели — не просто обслужващ персонал, а мои приятели, — други приятели, с които да разговарям, хубави книги за четене и ти…
— Това ли е представата ти за Рая?!
— Импровизирах. Дай ми малко време да помисля и сигурно ще изредя още някои неща.
— Аз не зная — призна Джил. — Объркана съм. Ватикана, света на уравненията и всичко останало… Не мога да не вярвам в истинността им, и все пак, понякога се улавям как се ядосвам сама на себе си, че го правя. Негово Светейшество говори за действителността около нас. Зная — наистина живея тук, но когато остана сама и помисля за това, ми се струва, че нищо не е истинско, че не бих могла да си представя такова място, преди да го бях видяла за пръв път. Толкова е нереално.
Той я прегърна и я притисна към себе си. Огънят шептеше в камината. Всичко тънеше в тишината. Досега не бяха го усетили. Бяха сами, намираха се на сигурно място.
— Джейсън, аз съм щастлива.
— И аз искам да останем тук.
— Ти бягаше от Гътшот, когато дойде на тази планета. Аз също бягах. Не от нещо, нито дори от себе си. Просто бягах. Цял живот съм го правила.
— Но вече не бягаш.
— Не, вече не. Ти разказа на Негово Светейшество за старите средновековни манастири. Това е нашият манастир. Имаме работа, която ни поглъща, убежище от външния свят, щастие и сигурност в сърцата си. Може би мястото ми не е тук. В старите манастири не е имало жени, нали?
— Е, само в някои. Когато монасите успявали да ги вкарат зад стените на обителта. Не, имало е женски манастири.
Светлината на огъня се отрази в нещо, което се спусна пред камината.
Тенисън светкавично се изправи.
— Джил! — прошепна той. — Шептящия е тук.
— Декър — отрони Шептящия. — О, Декър, Декър… Току-що разбрах.
— Ела — повика го Джил. — Ела, да споделим скръбта си.
— Ела при нас — повтори Тенисън.
И той дойде. Тримата споделиха скръбта си.
48.
Инок, кардинал Теодосий, се разхождаше в градината на клиниката. Там нямаше никой, нямаше го дори старият градинар Джон. Малко звезди разсейваха тъмнината на небето — най-много десетина. Между тях се простираха големи пространства мрак. Тук-там блещукаха слабите сияния на далечни галактики, едва загатнати светове в безкрая. Над източния хоризонт се провиждаше студения блясък на Млечния Път — неговата родна Галактика. Едва забележимо просветваха мънички петънца, сферични струпвания, извън пределите на Галактиката.
Каменната настилка на алеята глухо кънтеше под краката му. Кардиналът се разхождаше бавно, с наведена глава, сложил ръцете си отзад, на гърба, потънал в мисли.
Може би ние сме допуснали грешка, повтаряше си той. Сгрешили сме за Старите, а може да грешим и за други неща. Дадено нещо не е устроено по определен начин, просто защото ние вярваме, че е така.
Много години приемахме, че Старите са свирепи хищници. Смятахме, че са кръвожадни зверове. Бяхме убедени, че срещата с някой от тях означава смърт, че ревниво пазят горите и своя свят, наблюдават всяка наша стъпка, държат ни в ръцете си. И все пак един от тях донесе и мъртвия Декър, и Хюбърт — докара ги до домовете ни, положи ги на каменната гранитната площадка пред базиликата, така че и в смъртта да изглеждат достойно.
Каза ни, че старите са пазители на планетата, че не може да има повече безсмислени убийства, предупреди ни да не постъпваме повече така.