Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Марта се появи между клоните над сала и скочи тежко на дъските. Пьотър се хвърли моментално в прегръдките й. Тя се отпусна на хълбок, изплезила език от умора. Въпреки това побърза да прегърне детето. Но очите й следяха Монк, оцъклени на лунната светлина.
Той й кимна благодарно, макар вътрешно да потръпна.
Планът беше преследвачите им да навлязат в канала, подмамени от оставените следи. Каскадьорското изпълнение на Марта имаше за цел да им отвлече вниманието, колкото да не забележат опънатото над водата въже.
И тя се беше справила отлично със задачата си.
Пьотър не я пускаше. Когато Монк им обясни плана си, детето беше седнало при Марта с патроните в шепа. Заговори й бавно на руски, но Монк подозираше, че комуникацията между двамата тече на много по-дълбоко ниво. Така или иначе, накрая Марта награби патроните между пръстите на краката си, покатери се на близкото дърво и изчезна.
Монк се зае отново с пръта и изведе сала им в съседен канал, където бавното течение ги понесе към далечния бряг. Макар капанът му да беше сработил, краят на изпитанието им се губеше в неясното бъдеще. Тепърва ги чакаха още по-големи опасности.
Не че имаха някакъв избор, мислеше си мрачно Монк.
От успеха им зависеше живота на милиони.
Той плъзна поглед по Марта и децата. За него, човекът без спомени от предишния си живот, те бяха Целият свят. Те бяха най-важните. Тях трябваше да опази с цената на всичко.
Докато насочваше сала по бавното течение, Монк се върна мислено към болезнения проблясък, споходил го на границата на съня, докато бяха в хижата.
„Вкусът на канела, допирът на меки устни…“
Какъв ли живот му бяха откраднали?
И щеше ли да си го върне някога?
12:04
Вашингтон
Минаваше полунощ, когато Кат затвори телефона. Стана от масата и погледна през прозореца към съседната болнична стая. Току-що беше говорила с директор Кроу и Шон Макнайт. Двамата бяха горе в кабинета на Пейнтър и водеха междуведомствена война от подземния бункер на Сигма. Борбата за надмощие между различните разузнавателни агенции се вихреше с пълни сили.
И всичко това заради момиченцето в съседната стая.
Кат беше предложила едно-две неща в качеството си на бивш агент от разузнаването, но повече от това не можеше да стори. Пейнтър и Макнайт трябваше с общи усилия да извият някак ръцете на Джон Мейпълторп.
Колкото до нея, знаеше къде може да е най-полезна в момента.
Тръгна към вратата на болничната стая, която се охраняваше от въоръжен пазач. До прозореца от еднопосочно стъкло спря и се загледа в стаята отвъд.
Подпряна на възглавници, Саша седеше в леглото с книжка за оцветяване в скута и кутия меки моливи отстрани. Рисуваше нещо въпреки интравенозната система, която все още беше включена в ръката й. Лицето й беше съсредоточено, но спокойно.
А после вдигна глава и погледна право към Кат. От другата страна стъклото беше огледално и детето не би могло да знае къде точно се намира тя. Но Кат изпита острото усещане, че момичето я вижда.
На стол до леглото седеше Юри. Благодарение на неговите умения детето беше оцеляло. Доволен от успеха и повален от умора, той седеше отпуснат с брадичка на гърдите и дремеше.
Кат се обърна и кимна на пазача. Той вече беше отключил вратата и я отвори пред нея. Кат влезе в стаята. Макбрайд не беше мръднал от стола си до вратата, освен за да отиде до тоалетната и да проведе няколко разговора по телефона — и в двата случая под охрана.
От другата страна на леглото стояха Лиза и Малкълм. Държаха папки с медицинска документация и сравняваха на глас резултати и стойности, които не говореха нищо на Кат.
Лиза вдигна глава и се усмихна.
— Възстановяването й е забележително — каза тя на Кат. — А лечението, на което я подложи д-р Раев, е достойно за дисертация.
— Не бих го нарекла лечение — възрази Кат и кимна към Юри. — По-скоро поддържаща терапия.
Усмивката на Лиза се стопи и тя обърна поглед към момичето.
— Така е.
Юри им беше обяснил какви са дългосрочните прогнози за състоянието на Саша. Имплантът съкращавал живота на пациентите. Бил като пламъка на свещ, който ги стапял отвътре. И колкото по-голям бил талантът, толкова по-горещ — пламъкът, и толкова по-бързи пораженията.
Кат го беше попитала колко според него ще живее детето. И отговорът му я беше смразил. „С талант като нейния, още четири до пет години най-много“.
Прогноза, която тя не искаше да приеме.
За разлика от нея Макбрайд сякаш намери тази новина за окуражаваща, дори заяви, че американските учени несъмнено ще открият начин да удвоят този срок. Дори и така обаче, Саша нямаше да доживее до двайсетия си рожден ден. Лиза продължи: