Библиотеката на мъртвите

Отново започна да плаче. Дали заради Кери, или защото всичко се беше прецакало по такъв мизерен начин? Защо не можеше да се задоволи с нещата такива, каквито са? Притисна пулсиращите си слепоочия и се залюля напред-назад. Животът му не бе чак толкова лош, нали? Защо му трябваше да ламти за пари и слава? Ето, в момента се намираше в храма на парите и славата, в най-доброто бунгало на хотел „Бевърли Хилс“, и какво толкова? Просто две стаи с мебели и разни дреболии. И без това разполагаше с такива неща. Марк Шакълтън — той не беше лош. Имаше чувство за мярка. Онзи шибаняк Питър Бенедикт, лакомият ненаситник, именно той го вкара в беля. Той трябва да бъде наказан, не аз, помисли си Марк, правейки първата си малка крачка към безумието.

Изпита непреодолимо желание да включи телевизора. В рамките на пет минути три от новините бяха свързани с него.

Директор на застрахователна компания бил убит от снайперист на игрище за голф в Лас Вегас.

Уил Пайпър, агентът от ФБР, разследващ случая „Апокалипсис“, все още бяга от закона.

Посетителка на ресторант „Волфганг Пук“ била застреляна в главата през прозореца от неизвестен извършител, който все още не е заловен.

Отново се разхлипа при вида на тялото на Кери, което едва изпълваше черния чувал.

Знаеше, че не може да си позволи да попадне в ръцете на Фрейзър. Онзи тип с изсечена физиономия и мъртви очи го вцепеняваше от ужас. Винаги бе изпитвал страх от наблюдателите — защото знаеше, че са хладнокръвни убийци.

Реши, че само един човек е в състояние да му помогне.

Нуждаеше се от уличен телефон.

Задачата се оказа почти неизпълнима — Бевърли Хилс от двайсет и първи век бе лишен от улични телефони, а освен това се движеше пеша. Хотелът сигурно разполагаше, но Марк се нуждаеше от място, което няма да доведе преследвачите му право при него.

Вървя близо час и беше плувнал в пот, когато най-сетне намери телефон в магазин за сандвичи. Беше предобед и нямаше много посетители. Изпита чувството, че някои от тях го наблюдават, но това бе плод на въображението му. Спотаи се в занемарения коридор до тоалетните и задната врата. Беше развалил двайсетачка в хотела и разполагаше с цял джоб монети. Набра първия номер, но му отговори гласова поща. Затвори, без да оставя съобщение.

Вторият опит бе със същия резултат.

Оставаше му само един. Затаи дъх.

На второто позвъняване отговори женски глас.

— Ало?

Поколеба се за миг.

— С Лора Пайпър ли разговарям? — попита Марк.

— Да. Кой се обажда? — Напрежението й бе осезаемо.

— Казвам се Марк Шакълтън. Аз съм човекът, когото баща ви търси.

— Боже мой, убиецът!

— Не! Моля ви, не съм! Трябва да му кажете, че не съм убивал никого.