Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.
Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.
— Какво има да си говорим?
— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.
Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.
— Странно нещо — накрая рече директорът.
— Кое?
— Аз съм учител по естествознание, нали знаете? Искам да кажа, преди да стана директор, преподавах естествознание. Бях заместник-директор по учебната част.
— Аха.
— И преподавах на учениците си за ДНК. Винаги съм им казвал, че това е тайната на живота. Разшифровайте ДНК и ще разшифровате самия живот.
— Аха.
— А сега… сега, е, вие я използвахте, за да дешифрирате смъртта. Това е тайната на живота. И тайната на смъртта. Не знам. Всъщност не е странно. В моя случай по-скоро е иронично.
— Щом казваш.
— Човек, преподавал за ДНК, е заловен от ДНК. — Стодард се засмя. — Ей, от това става страхотно заглавие. Гледайте да им го кажете.
Бош се пресегна и отключи белезниците му. После ги заключи отпред, за да може Стодард да се облегне.
— В къщата каза, че си я обичал.
— Да. Обичах я. И още я обичам.
— Странен начин да го покажеш, нали?
— Не беше планирано. Оная нощ нищо не беше планирано. Наблюдавах я, нищо повече. Наблюдавах я винаги, когато можех. Постоянно минавах с колата покрай тях. Следях я, когато излизаше да се вози с приятелки. Наблюдавах я и на работа.
— И през цялото време си носил пистолета.
— Не, пистолетът беше за мен, не за нея. Но…
— Открил си, че е по-лесно да убиеш нея, отколкото себе си.
— Оная вечер… видях, че вратата на гаража е отворена. Влязох. Не бях сигурен защо. Мислех да се самоубия. На леглото й. Така щях дай покажа любовта си.
— Но си се скрил под леглото, вместо да легнеш на него.
— Трябваше да помисля.
— Къде беше Маки?
— Маки ли? Не знам къде е бил.
— Не беше ли с теб? Не ти ли помогна?
— Даде ми пистолета. Сключихме сделка. Пистолетът срещу дипломата. Аз му бях учител. Работех извънредно през лятото.
— Но оная нощ не е бил с теб, така ли? Сам ли я пренесе на склона?
Стодард се взираше някъде много далеч, въпреки че очите му бяха насочени към гърба на предната седалка.
— Тогава бях силен — прошепна той.
Патрулката мина през отвора в бетонната стена, която ограждаше гърба на Девънширския участък. Директорът погледна през прозореца, видя десетките патрулни коли и сградата на участъка и явно излезе от унеса си. Проумя положението си.
— Повече не ми се говори.
— Разбира се — отвърна Бош. — Ще те оставим в стая за разпити и ще ти повикаме адвокат, ако искаш.
Колата спря и Бош слезе. Заобиколи, изкара Стодард навън и го поведе в сградата. Детективското бюро се намираше на втория етаж. Качиха се с асансьора и там ги посрещна лейтенантът, ръководещ девънширските детективи. Бош му се беше обадил от дома на Верлорън. Стаята за разпити очакваше директора. Хари го настани да седне и закопча едната му китка за метален пръстен, завинтен за средата на масата.
— Чакай ме. Скоро ще се върна.
После го погледна от прага. Реши да опита един последен трик.
— Според мен разказът ти е измислица отначало докрай.
Стодард го зяпна изненадано.
— Какво искате да кажете? Обичах я. Не исках…
— Дебнел си я с една цел. Да я убиеш. Тя те е отблъснала и ти не си могъл да го преживееш, затова си решил да я убиеш. И сега, след седемнайсет години, се опитваш да ме заблуждаваш, че било различно, като Ромео и Жулиета или нещо подобно. Ти си страхливец, Стодард. Дебнел си я и си я убил. Трябва да си го признаеш.
— Не, грешите. Бях взел пистолета за себе си.
Бош се върна в стаята и се наведе над масата.
— Нима? Ами зашеметителят, Стодард? И той ли е бил за теб? Пропусна го от разказа си, нали? Защо ти е бил зашеметител, ако си щял да се самоубиваш?
Директорът мълчеше. Сякаш след изтеклите седемнайсет години беше успял да изличи зашеметителя от паметта си.