Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
Той се изправи, вдигна ръката си и тя се измъкна от водата, увиснала на нея. Зяпна го слисана. Той я пусна да стъпи на земята и се отдръпна.
— Ще запаля огън и ще накача одеяла, да можете да се подсушите — каза, все така отбягвайки да срещне погледа й. Какво криеше? Или може би беше свенлив? Не беше чувала за свенливи Мраколюбци, но кой знае, можеше и такива да има.
Спази думата си и докато другите двама се върнат, Моарейн вече стоеше до малкия огън, оградена с одеяла, които той бе измъкнал от багажа и беше накачил по клоните на един дъб. Не й трябваше огън да се изсуши, разбира се. Сплитът на Вода бе отнел и последната капка от косата и дрехите й, още докато си беше с тях. Той обаче все едно, че не го забеляза. Нито пък нея, докато тя не вчеса и не изчетка косата си. Но топлината на пламъците все пак не й дойде зле. Все едно, трябваше да се позадържи между одеялата достатъчно дълго, за да реши мъжът, че се е възползвала от огъня, както той си мислеше. Но за всеки случай задържа сайдар. Дотук все пак нямаше никакво доказателство.
— Тя проследи ли те, Лан? — чу се гласът на слизащ коня мъж, придружен от звъна на камбанките. Арафелецът.
— Тия одеяла защо си ги увесил така? — кисело попита друг глас.
Моарейн зяпна в пустото и не чу какво отвърна нападателят й на въпросите. Бяха знаели? В тези смутни времена хората се пазеха от разбойници, но те бяха забелязали една самотна жена и бяха решили, че тя ги преследва? Пълна безсмислица. Но защо ще я подмамват в гората, вместо да я срещнат открито? Трима мъже нямаха причина да се боят от една жена. Освен ако не знаеха, че е Айез Седай. Виж, тогава щяха да са много предпазливи. Но тя бе сигурна, че високият и представа си няма как се бе докопала до меча му.
— Кайриенка ли е, Лан? Предполагам, че си виждал кайриенка само по кожа, но аз не съм. — Виж, това стигна до ушите й, а както беше изпълнена със Силата, успя да долови и още един звук. От меч, излизащ от ножницата си. Приготви си няколко сплита, които щяха да ги спрат на място, дръпна лекичко края на едното одеяло и надникна.
За нейна изненада, мъжът, който я беше метнал във водата — Лан? — стоеше с гръб към одеялата. Той беше извадилият оръжието. Арафелецът го гледаше учудено.
— Помниш Хилядата езера, Рин — каза хладно Лан. — Нима една жена трябва да бъде пазена от очите ти?
За миг си помисли, че Рин също ще посегне за меча си въпреки оръжието в ръката на Лан, но по-старият мъж — Букама, както чу да го наричат — сбръчкан и побелял, но висок като двамата, успокои нещата, като ги отведе настрана с приказки за някаква игра, „седмиците“. Играта се оказа доста странна, пък и опасна на гаснещата дневна светлина. Лан и Рин седяха кръстато един срещу друг, мечовете им бяха прибрани в ножниците, а после без предупреждение ги вадеха и оръжието на всеки святкаше към гърлото на другия, на косъм от плътта. По-старият посочи Рин; прибраха ги и после — пак. Докато гледаше, резултатът беше същият. Рин май не беше толкова самоуверен, колкото изглеждаше.
Моарейн изчака зад одеялата — мъчеше се да си спомни какво беше учила за Малкиер. Не беше кой знае колко, повечето история. Рин помнеше Хилядата езера, значи и той трябваше да е малкиер. Имаше там някаква история за озлочестени жени. След като тъй или иначе вече беше с тях, защо да не остане, докато разбере каквото може?
Когато излезе иззад одеялата, беше готова.
— Предявявам правото си на сама жена — заяви официално. — Пътувам за Чачин и моля за закрилата на мечовете ви. — И за всеки, случай плесна по една тлъста сребърна монета в дланта на всеки от мъжете. Всъщност не беше много сигурна какво точно означава тъпото „право на сама жена“, но среброто привличаше вниманието на повечето мъже. — И още по две ще ви се платят в Чачин.
Реакциите не бяха каквито очакваше. Рин изгледа ядосано монетата и я завъртя между пръстите си. Лан погледна своята безизразно, изсумтя и я пъхна в джоба на палтото си. Сети се, че им е дала последните си марки на Тар Валон, но монети на Тар Валон можеше да се намерят навсякъде, наред с парите от всяка друга страна.
Букама се поклони, с лява ръка на коляното.
— За мене е чест да ви служа, милейди. До Чачин ще ви браня с живота си. — И неговите очи бяха сини, и също отбягваха да срещнат нейните. Дано само не се окажеше Мраколюбец.
Да разбере изобщо нещо се оказа трудна работа. Направо невъзможна. Първо, тримата бяха доста заети с устройването на бивака, грижите за конете, наклаждането на по-голям огън. Явно не горяха от желание да посрещнат без него хладната нощ. Букама и Лан почти дума не казаха по време на вечерята с коравата пита и сушеното месо, които тя се постара да не изгълта лакомо наведнъж. Рин говореше и беше доста чаровен всъщност, с една трапчинка на бузата, щом се усмихнеше, и очите му святкаха, но не й даде повод да спомене за „Небесните порти“ или за Айез Седай. Когато най-сетне го попита защо отива в Чачин, лицето му се натъжи.