Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Мразя шибаните французи! — бе промърморил, когато се обърна към него.
— Не ми помагаш особено — отвърна.
— Е, трябва да се научиш сама да вземаш решенията си, хлапе!
— Да, това ми е добре известно!
— В подобни ситуации човек първо получава офертата, а после взема решението — бе изтъкнала спокойно Нико.
И Виктори за сетен път си даде сметка, че когато се стигне до важните неща в живота, като например сексът и бизнесът, единствено приятелките ти биха могли да те разберат и да ти помогнат.
Таксито спря пред бляскавата кула на корпорация „Би & Си“, която приличаше на съвременен снежен замък, и Виктори слезе, стиснала под мишница портфолио със скици за следващите два модни сезона. Големите клечки бяха настояли да видят някои елементи от предстоящите й колекции, затова през последните няколко седмици тя се бе трудила като муле, за да ги завърши — някъде между полетите си до Париж и ръководенето на обичайните си бизнес дела. В живота имаше една непоклатима аксиома — колкото повече преуспяваш, толкова повече трябва да работиш. Поради тази причина тя работеше вече от дванадесет до шестнадесет часа на ден, седем дена седмично. Но пък ако „Би & Си“ действително й направеха тази изгодна оферта и тя я приемеше, животът й щеше да стане значително по-лесен — ще има много повече работници и повече няма да се притеснява как да разпределя парите си, за да покрие производствените разходи. Защото както стояха нещата сега и на фона на големите поръчки, които валяха от магазините за есенната й колекция, щеше да се наложи да използва наличния си капитал до последния цент, за да покрие производството.
А какво облекчение би било да не й се налага непрекъснато да се притеснява за пари! Точно оттам започваше и истинската наслада от живота!
Виктори мина през въртящата се врата и се спря пред бюрото на охраната. В „Би & Си“ не си играеха — униформеният охранител имаше пистолет в кобура под мишницата си.
— Идвам при Пиер Бертьой — обърна се тя към него.
Това беше името на изпълнителния директор на компанията. Въведоха я в малко фоайе с три асансьора. Натисна бутона. Една от вратите се отвори и тя влезе. Застана стабилно в средата на асансьора (който бе шикозно декориран в черно с хромирани акценти), наклонила глава настрани и загледана в сменящите се цифри на етажите. Това ли ще бъде новият й дом? Изглеждаше толкова голо, елегантно и студено…
Но независимо какво щеше да се случи на тази среща, слуховете за срещите й с „Би & Си“ вече й бяха помогнали предостатъчно. Секретарката на Пиер Бертьой я бе свързала с три от най-ексклузивните фабрики за платове в Италия — компании, които изработваха толкова скъпи и фини материи, че удостояваха с вниманието си единствено дизайнери с дълбоки джобове — с други думи, хора, чието име е достатъчно, за да гарантира изплащането на суми над половин милион долара само за платовете! Мострите бяха пристигнали в нейната фирма директно — какво облекчение след дългогодишното обикаляне на масите на „Премиер Вижън“ в Париж! Разликата беше равносилна на тази между блъскането по разпродажбите в универсалните магазини и пазаруването в ексклузивните вериги. И през цялото време, докато опипваше или просто докосваше фините платове в уединението на собствената си демонстрационна зала, не можеше да не си даде сметка, че за първи път се нарежда сред големите играчи в бизнеса.
Вратите на асансьора се разтвориха и тя едва не се сблъска със самия Пиер Бертьой.
— Бонжур, Виктори! — поздрави я възпитано той с културен френски акцент. После се приведе, целуна я шумно и мокро и по двете бузи, след което я хвана под ръка и я ескортира през поредицата от заключени врати. Стисна й лекичко ръката, като че ли бе по-скоро неин приятел, отколкото делови партньор — поведение, което от страна на американец би се сметнало за възмутително, но за французин беше съвсем естествено. Поне на повърхността французите се считаха за далеч по-разкрепостени в бизнеса от всички останали нации.
— Готова ли си за голямата среща? — измърка той. — Да?
— Много се вълнувам! — призна си тя.
— Да, всичко е много вълнуващо, нали? — отбеляза той и я изгледа така, сякаш перспективата да прави бизнес с нея му се струва едва ли не сексуално примамлива. И Виктори за сетен път си даде сметка за разликата между европейските бизнесмени и американските. Пиер Бертьой бе от онези мъже, които в младостта си сигурно са били наричани „унищожително красиви“ — дори и вече на петдесет, той безспорно бе мъж, свикнал да се харесва на жените, и който не можеше да се въздържи да не се опита да съблазни всяка жена, с която се сблъсква.