Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Отпи от чая, направен от билката, която причиняваше страданието на жената на Бен Яир. Като че ли се наслаждаваше на острия му вкус.
— Не знаех, че я познаваш.
Шира се разсмя с горчивина.
— Никога не съм я срещала.
Замислих се за това — как бе възможно Шира никога да не е срещала тази жена и все пак да е така добре запозната с най-съкровените й тайни. В нашия свят женен мъж можеше да съблазни някоя неомъжена жена и никой нямаше да помисли и да каже нищо лошо за него; може би щяха да го накарат да плати на семейството й някаква сума заради причинения срам. Но жената, отдала се така на мъжа, нямаше законни права. Дори костите й ще бъдат изхвърлени някъде сред пустошта, ако бъде осъдена за прегрешенията си; те ще бъдат захвърлени, оставени незаровени в земята, за да не може тя никога да намери покой.
— Хана има властта да отвори вратата на затвора — напомних аз на Шира. — Може да пожелае да го направи в замяна на лек за болестта си.
— Тогава ще платим на тъмничаря — каза тихо тя. — Това ли искаш от мен?
— Такава ли е тя? — Когато жената на Елеазар бен Яир бе надзърнала през открехнатата врата, ми бе заприличала по-скоро на затворник, отколкото на тъмничар. — Жал ми е за нея.
— Не ставай глупава — посъветва ме Шира. — Нима всичко, което виждаме на тази земя, наистина е такова, каквото е? Ти знаеш много добре, че съществува и друг свят, свят на сенките. Не можеш ли да усетиш демона в ъгъла, независимо че не го виждаш или пък не чувстваш дъха му по кожата си?
Шира се съгласи да намери лек, защото не разполагахме с друга възможност. Отиде до рафта, където пазеше билките си. Имаше кафяви торбички, увити с канап, и шишенца със стрит на прах магарешки бодил и чесън, пелин и канела. Когато се обърна, държеше в ръка кожена кесийка със стрита смирна. Указанията й бяха прости: да не се пали прекалено силен огън и да не се добавят други съставки към сместа, това трябваше да кажа на жената на нашия водач. Лекове като този са силни и следователно много опасни. Ако човек не внимава, лекарството лесно се превръща в отрова.
— Ако вдиша искра от огъня, на който гори смирната, може никога вече да не успее да си поеме дъх — отбеляза Шира, докато пристягаше връвта на кесийката. В гласа й се долавяше известно удоволствие.
Протегнах се към ръката на Шира, за да надзърна в дланта й. Не бях много веща в тази област, но имаше един знак, който разпознавах много добре. Белегът, който носех и аз, онзи, който издаваше убиеца, издълбан в плътта ми в деня, когато бях станала тази, която бях сега. С облекчение видях, че дланта на Шира бе чиста.
— Да не мислиш, че ще видиш кръвта й по ръцете ми? — попита ме тя и се дръпна назад. Разсмя се, защото знаеше много добре какво търсех. — Ако исках да го направя, щеше да се случи много отдавна, още когато бях момиче.
Това бе неочаквано.
— Нима си я познавала тогава?
— Не я познавах повече, отколкото сега. — Шира ме поведе към вратата. — Ако искаш да вземе този лек — прошепна, докато ми подаваше скъпоценната билка, — не й казвай откъде си го взела. Ако тя държи живота ми в ръцете си, както аз държа нейния, ще направи това, което ти мислеше, че бих направила аз. Щом искаш да търси знака на смъртта в нечия длан, погледни нейната. — После кимна към Арие, който дремеше в ръцете ми. — Занеси го на Йаел, преди да се върнеш в двореца.
— Защо да го будя? Ще го нося със себе си.
Шира ме погледна. Тя можеше да прозре вътре в мен и знаеше, че има и друга причина за действията ми. Признах, че Хана поиска да й го доведа отново.
— Може ли човек да остане равнодушен към него? — казах аз, защото малкият лъв бе донесъл радост в живота на всички ни.
Шира се притесняваше. Обикновено приличаше на девойка, не по-голяма от Азиза, но в този миг си пролича истинската й възраст, жена, която бе прекосила пустинята неведнъж, а два пъти, която бе родила три деца и тялото й бе белязано със забранени рисунки, когато е била невръстно момиче.
— Вземи го със себе си, ако трябва. Но каквото и да правиш — предупреди ме тя и в гласа й прозвуча непреклонна твърдост, — не й позволявай да го държи на ръце.
Завърнах се в двореца и застанах пред изящно издялана врата. Този път Хана отвори вратата още преди да потропам — очевидно ме бе очаквала, очите й искряха от любопитство. Дишаше тежко и се държеше за гърдите, в плен на болестта. При вида на спящото бебе цялата грейна и побърза да ме покани вътре.