Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
С мъка извъртях глава, но след това изтощително усилие успях да видя единствено краката на масата. Ламите на тавана ме заслепяваха.
Две малки гладки лапи, опръскани с кръв, спряха пред лицето ми. Нещо падна на пода до кошчето, удари се в него и се изтъркаля по плочите до мен. Чух гласа на детето.
— Наакал се е.
Стоях като хипнотизирана. Забравих всичко, собствените си болки, та даже и безпокойствата за сестра ми минаха на заден план. Бях виждала стотици ужасии в живота си, това обаче ме впечатли по начин, който не бих могла да опиша.
Куче. Може би лабрадор, но дори и да бях специалистка по кучешки породи, това никак не е сигурно. Надали някой щеше да е в състояние да определи произхода на онази топка тъмна козина, обезобразена по безжалостен начин, с отрязани и омотани в бинтове крака и на мястото на очите кървави дупки. Не толкова раните, стари или пресни, бяха това, което ме зашемети, а неговото себеотдаване, смирение, мъката, желанието му да присъства на мястото, където го осакатяват, като орган, отделен от тялото, който продължаваше все пак да съществува в очакване на края си.
Момчето се наведе. Бе си сложило къси панталони и тениска на гърба с номер на баскетболист, но бе все още с шапката върху дългите си коси. Дрехите му бяха изпоцапани с кръв, кръв имаше и по ръцете. Грабна ядосано кучето си и изчезна от погледа ми. Чух животното да квичи и после нищо.
В този момент лампите угаснаха и детските крака се появиха отново. Погледнах нагоре. Замигах, докато студена струя се изля върху ми. Мина ми през ум, че може да е всичко, киселина, урина, но бе вода.
— Пий — каза момчето.
Бях ужасно жадна и извих глава нагоре, ала тогава струята се отмести. Протегнах врат, доколкото ми бе възможно, но тя остана извън ограничения ми обсег.
— Пий — повтори.
Водата падаше на педя разстояние. Опитах се да припълзя милиметър по милиметър. Ръцете и краката ми се клатушкаха във въздуха и неравностите по плочите деряха гърдите и корема ми.
„Мърдай и пий“, бе единственото, което чувах заедно с шума от водата винаги на сантиметри от лицето си. Успях да пийна все пак малко, облизвайки пода, като част от пръските сами попадаха в устата ми. Но накрая, отчаяна, се отказах.
И водата престана да тече. Една малка детска ръка ме хвана за бузата и нещо влезе в дясното ми ухо. Можеше да бъде шило или бургия. Острият му край проникна през канала и спря преди тъпанчето. Бях парализирана от страх. Лицето на това дете изпълни целия ми свят: съвършено като на малък бог с втренчен поглед. Но изражението му беше празно, дори не се и забавляваше.
— Мърдай или го забивам — каза.
Лицето изчезна, ала желязото остана в ухото ми. Водата отново затече и не ми оставаше друго, освен да продължи да се гърча като обладана от дявола. Накрая се досетих какво иска от мен и се постарах да го получи. Нищо различно от онова, което би пожелало всяко момче: играеше му се. Играеше с мен по същия начин, както би играл с онова куче от преди малко, а и щеше да ми отреже още един пръст или да забие шилото в ухото ми, стига да го забавляваше повече от онова, което самата аз бих била в състояние да му предложа. Не бе нужно да достигна водата, необходимо беше да го забавлявам. Това се очакваше от играчката от плът и кръв, в която се бях превърнала. Така че вече не се стремях да пия, нито пък да се влача наистина, а просто да го играя. Играчката, която грухтеше с показан език и гърчове по пода, каквито вероятно искаше да наблюдава. Скоро загуби интерес, извади шилото и се отдалечи. Продължавах да съм жадна, но ухото ми бе спасено.
По време на отсъствието му се опитах да се концентрирам. Не бе минало особено много време, откакто се бях озовала в това подземие. Въпреки че стоях през цялото време вързана, спазмите и схващанията не бяха кой знае какво непоносимо нещо, а и упойката или дрогата до голяма степен неутрализираха болката от пръста, дето вече го нямаше. И това ме караше да мисля, че става дума за няколко часа. Трябваше да е петък сутринта. Може да бяха отишли малко да поспят, момчето да се е събудило по-рано и да се е заиграло с кучето. При това положение таткото нямаше да се забави.
Фактът, че Воайора бе дошъл от долния етаж навреме, за да спре кръвоизлива и да превърже ръката ми, показваше, че ме следи не само с неговите датчици, но и с нормални камери. След което ме бе съблякъл и бе вързал китките на ръцете ми за стъпалата на краката. Не вярвам да бе злоупотребил сексуално с мен, докато бях припаднала, по-скоро бе свалил дрехите ми, за да ме подготви за онова парче развалено месо, което по-късно да доразмаже. Чувствах се мръсна, вонях на пот, урина и кръв, което подсилваше впечатлението, че не представлявам нищо повече от животно, готово да бъде пожертвано. Въпросът бе кой ще почне пръв. Той или детето?