Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Започнах отново, по-кротко, като се опитах да включа и името му.
— Пабло… Казваш се Пабло, нали?
Слезе от масата и се отдалечи, без да ми отговаря. Това също ми хареса. „Изпълнява роля“, реших. Прави се, че не ме забелязва, но като пръв опит нещата стояха обнадеждаващо.
Проследих го с поглед. Спря пред един идеално чист умивалник, пълен, като в лаборатория, със стъкленици, застана с гръб към мен и аз чух шума от шуртенето на водата. После си съблече якето, ала чак след като си изми ръцете, нещо типично за децата, може би се досети, но късно, че може да си намокри ръкавите. Отдолу носеше тениска, също с натрапващ се цвят, между портокалово и лилаво.
Докато се миеше, се възползвах да поогледам, да се ориентирам в какво място се намирам.
Това не можеше да се сравни с представата, която думата „мазе“ би могла да предизвика. Бе обширно четвъртито помещение с климатик и мигащи аларми против пожар. Бях прикована към една от дългите стени, срещуположна на стълбището и затворената врата към втория подземен етаж. Регулиращи се лампи на тавана хвърляха светлина, подобна на тая по магистралите, върху две маси, едната с перфориран плот и в средата със сифон за оттичане. Край тях бутилки с нещо като физиологичен разтвор за системи висяха на металическа закачалка. По стените — стъкленици с течности. Пълно оборудване за поддържането на живота в играчката, която си си докарал от града, докато се забавляваш с нея. И всичко чисто, прозрачно и блестящо. Очевидно бялото бе любимият им цвят. Бели лавици и по тях стоманени инструменти с бели дръжки, даже камерите, насочени срещу мен, бяха бели. Спомних си един стар виц, на който, като го разказваше татко, с Вера много се смеехме: бял мъж пада от бял балкон върху един бял тротоар, идва бяла линейка и го откарва в една бяла болница. В кабинета влиза лекар, облечен в зелено, и казва: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“ И въпреки че вече знаехме как свършва, винаги се заливахме от смях. Вера тръскаше бебешките си ръце, докато татко казваше: „По дяволите, май съм сбъркал вица.“
„Черен мъж и черно дете те водят в бяла стая…“
Изми си ръцете, бръкна в якето и извади преносима електронна игра. Не разбирах много от такива неща и за мое съжаление не можех да кажа какви точно игри го привличаха. Отвори, включи я, без да сваля шапката си, и ми заприлича на муха. В черния дисплей на играта се отразяваха светлините. Това не ми хареса, защото го отвличаше от присъствието ми. За щастие скоро му омръзна или се уплаши, че ще влезе баща му и ще го завари, затвори я и си и прибра обратно.
Повторих молбата си.
За мое невероятно учудване ми отвърна спокойно, като ме гледаше с огромните си очи:
— Не мога да ти помогна: Страх ме е от татко.
Отговорът му бе толкова изненадващ, че занемях. Кимнах с глава и докато пресмятах какво да кажа, откъм стълбището до мен достигнаха стъпки.
Воайора се появи. Носеше голям кашон, който скриваше лицето му.
Предположих, че е от ония с „резервните части“ от багажника. Бе натрупал отгоре различни покупки от супермаркета. Остави кашона на масата с перфорирания плот, а останалите неща върху другата: пържени картофи, сандвичи и целофан, сушени плодове, разни сладкиши и кутии с напитки. Едно от тях му се изплъзна и падна на пода и като се наведе, за да го вземе, забелязах, че косата на темето му е оредяла. Момчето се приближи като патенце, приготвило се да бъде нахранено.
— Нямаше пепси, съжалявам — каза бащата с извинителен тон, подавайки му друг вид газирана напитка.
Ядоха и пиха на няколко метра от мене, Воайора, опрял се на масата, а детето — право. От време на време таткото нещо обясняваше и то кимаше с глава: „Бадемите бяха чудесни и много по-евтини от ония, дето купуваме.“ Тениската на Пабло бе изцапана с пастет от гъши дроб и трябваше да се изпере. Всичко се развиваше толкова естествено, че приличаше на предварително репетирано, сякаш моето присъствие, коленичила на пода и прикована към стената, изобщо не им правеше каквото и да било впечатление.
Опитах да променя тактиката. Спомних си какво ни казваше Дженс за „Крал Лир“. Гордият крал заповядва на трите си дъщери да му декларират колко силно го обичат и онази, чийто отговор най-много му хареса, щяла да получи облаги. Двете по-големи се надпреварвали да възхваляват любовта си, а най-малката, Корделия, която, предполага се, и най-силно го обичала, си мълчала. Обяснението на Дженс бе: „Лир, негодуващ от нейното мълчание, отначало я лишава от наследство, но докрая на произведението я търси, притеглян от тайнствеността на мълчанието й, той е бил обсебен от дъщеря си Корделия, която го привлича, пленява и накрая го унищожава.“