Богът на дребните неща

„Революцията не е банкет. Революцията е въстание, акт на насилие, при който една класа отхвърля друга класа.“

И тъй, след като беше направил сделка за етикетите на Синтетичен Готварски Оцет, той сръчно запрати Чако от борещите се редици на Отхвърлящите, в подлите редици на онези, които Трябва да бъдат Отхвърлени.

Седяха един до друг на металически сгъваеми столове в следобеда на деня, в който Софи Мол бе пристигнала, отпиваха от кафето и хрускаха пържени бананови резенчета. Обираха с езици влажната жълта кашица, която полепваше по небцето.

Дребният Слаб Човек и Големият Дебел Човек. Комични литературни герои, противници в една все още предстояща война.

Оказа се, за беда на другаря Пилай, че тази война ще завърши почти преди да е започнала. Победата му беше поднесена, опакована и завързана с панделка, върху сребърен поднос. И едва тогава, когато бе твърде късно, когато фабрика „Парадайз“ се беше свлякла тихо на пода, без да изохка и без престорен отпор дори — едва тогава другарят Пилай осъзна, че той всъщност повече се нуждаеше от самата война, отколкото от победния й край. Войната би могла да бъде за него жребецът, с който да измине ако не целия, то поне част от пътя до Законодателното Събрание, докато победата го оставяше не по-силен, отколкото на изходната му позиция.

Счупил беше яйцата, но беше изгорил омлета.

Никой никога не узна точно от какво естество бе ролята на другаря Пилай в последвалите събития. Дори Чако — който знаеше, че пламенните, кресливи речи за правата на недокосваемите („Кастата е Класа, другари“), произнасяни от другаря Пилай по време на обсадата на фабрика „Парадайз“ от Марксическата Партия, са фарисейски — никога не научи цялата история. Не че държеше да я научи. Но тогава, вцепенен от смъртта на Софи Мол, той гледаше на всичко с поглед, замъглен от скръб. Както детето, преживяло трагедия, пораства изведнъж и изоставя играчките си, така и Чако захвърли своите играчки. Мечтите да стане Повелителят на консервите и туршиите, мечтите му за една Народна Война бяха запратени при счупените самолетни модели в остъкления му бюфет. След закриването на фабрика „Парадайз“, някои от оризищата бяха продадени (заедно с ипотеките им), за да се изплатят заеми от банките. Други оризови ниви бяха продадени, за да се осигурят храна и дрехи за семейството. По времето, когато Чако емигрира в Канада, единствените приходи на семейството идваха от каучуковата плантация до айеменемската къща и от няколко кокосови палми. От това живееха Беба Кочама и Кочу Мария, след като всички други бяха умрели, заминали, или бяха „върнати“.