Гръбнака на света

Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.

За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.

Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.

— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.

Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.

— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?

— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.

— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.

— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.

След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.

— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.

Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.

— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?

Уолфгар се засмя.

— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.

— Не говори глупости.

— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.